Сигрид Унсет - Стопанка

Един ден, докато Кристин стоеше при баща си, той я помоли да разхлаби пелената. Досега едва бе зърнал лицето на внука си. Тя положи бебето в обятията му. Лавранс го погали по гърдите и обгърна малките му набити ръце със своята.

— Направо не е за вярване, синко, че някой ден ще облечеш моите доспехи. Ако сега те сложим в тях, ще заемеш толкова място, колкото червей в куха орехова черупка. Много хляб ще трябва да изядеш, докато ръката ти заякне достатъчно, за да хване меча ми. Като гледа човек това мъниче, сякаш разбира, че Бог не ни е създал да носим оръжия. Но ти, малки храбрецо, съвсем скоро ще посегнеш към меча. Малцина мъже питаят безпределна любов към Бога, която ги подтиква да се отрекат от рицарското си призвание. Аз не обичах Господ толкова отдадено — погледна той внука си. — Носиш децата си под любвеобилно сърце, Кристин. Малкият е пълен и едър, а ти си се стопила и си заприличала на вейка. Майка ти ми обади, че винаги след раждане залиняваш. Юлвхил е слабичка и дребна, но Рамборг цъфти като роза — засмя се той.

— Не разбирам защо тя не иска да кърми детето си — отбеляза Кристин.

— И Симон не иска. Тя го е дарила с рожба и в знак на признателност той не желае да вижда жена си изнемощяла. Не забравяй, Рамборг още няма навършени шестнайсет години. Преди да износи детските си обувки, роди първото си дете. Досега никога не е боледувала и не е за чудене защо търпението й се е изчерпило бързо. А ти беше вече зряла жена, когато се омъжи, Кристин!

Внезапно тя избухна в неудържим плач. Сама не знаеше кое я разстрои. Думите на баща й бяха истина: Кристин обикваш децата си още от мига, когато разбереше, че ги носи под сърцето си. Обичта й към тях не стихваше, въпреки че те често я тревожеха, дотягаха й с капризите си и я злепоставяха. И въпреки това тя обикваше личицата им от пръв поглед и гледаше с любов как растат и се променят; как възмъжават. Но нямаше кой да споделя с нея любовта към децата й и да им се радва. Ерлен имаше по-различен характер. Той също обичаше децата по свой начин, но раждането на Нокве му дойде като гръм от ясно небе, а останалите синове винаги все му се струваха с един повече, отколкото двамата с Кристин могат да гледат. В мислите й се прокрадна спомен за тревогите й през първата й зима в „Хюсабю“, когато се боеше от плода на греха. Вече опита горчивия му вкус, но преживяването не се оказа толкова страшно. Нещо в отношенията й с Ерлен обаче се пречупи и сигурно никога нямаше да се възстанови.

Още от малка Кристин не чувстваше майка си близка. Сестрите й бяха малки деца, когато тя се превръщаше в девойка, а и не бе имала дружки в игрите си. Израсна сред мъже. Не беше свикнала да се отбранява сама, защото около нея винаги се намираха защитници, които да вдигнат закрилнически ръка и да я предпазят от всичко лошо на света.

Сега й се струваше напълно закономерно да ражда само мъжки рожби; да ги храни от кръвта и гръдта си, да ги обича, закриля и обгрижва, докато пораснат и се смесят с мъжагите. Чувала беше за кралица с прозвището Мъжка майка. Около детската стая в дома й имало жива ограда от бдителни храбреци.

— Какво има, Кристин? — попита баща й.

Тя нямаше как да му сподели терзанията си.

— Как да не скърбя, татко, като те гледам как се мъчиш — отвърна тя, задавена от сълзи.

Лавранс обаче продължи да я разпитва и накрая тя призна, че се тревожи, защото синът й още не е кръстен. Болният й заръча да занесат детето в църквата на следващото богослужение.

— Часът ми още не е ударил. Наистина доста се залежах — засмя се той. — Телесната болка съпътства появата ни на този свят и сетния ни час, Кристин. В болка се раждаме и в болка умираме. Малцина са облагодетелствани да си отидат внезапно и без мъка. Като млад мечтаех някой ден да загина на бойното поле. Но грешникът трябва да полежи на смъртния си одър, макар да не вярвам душата ми да укрепне, ако продължа да лежа.

Кръстиха момченцето следващата неделя. Дадоха му името на дядо му. Хората от околността засипаха Кристин и Ерлен с упреци. Лавранс Бьоргюлфсьон обяви пред всички свои посетители, че той настоял младите да нарушат традициите: не желаел в дома му да има езичник, когато смъртта почука на вратата.

Лавранс започна да се опасява, да не би да издъхне по време на усилената полска работа и да забави със смъртта си работниците, които искат да го почетат и съпроводят до последния му дом. Четиринайсет дни след кръщенето на новородения им син Ерлен влезе при Кристин в старата къща с тъкачния стан. Майката лежеше там след раждането. Утрото вече преваляше, но Кристин остана в леглото, защото детето не спа спокойно. С покъртен вид Ерлен я помоли тихо и кротко да дойде в стаята на баща си. На зазоряване Лавранс получил няколко силни сърдечни пристъпа и оттогава лежал напълно омаломощен. Сега при него стоял отец Айрик. Току-що изслушал изповедта на болния.