Сигрид Унсет - Кръстът

— Както и ти знаеш, много неща в „Йорун“ би трябвало да са другояче…

— С момчетата не говорим на такива теми — усмихна се той. — Ходим на лов. Сигурно си гладна и жадна — скочи от пейката той, — А и стоиш права. Седни на почетното място, Кристин. Хайде, миличка! Няма да ти преча, ще седна на пейката.

Донесе млякото и сиренето, намери хляб, масло и изсушено месо. Кристин беше гладна и изпитваше силна жажда, но преглъщаше трудно храната. Ерлен ядеше лакомо и немарливо, както винаги, когато наоколо няма негови роднини, но този път привърши бързо.

Докато се хранеха, той й разказа за ежедневието си. Съседите му в подножието на склона обработвали земите му и му носели мляко и малко продукти. Ходел на лов и за риба и някак неочаквано спомена, че обмислял възможността да напусне страната и да постъпи на служба при някой чуждестранен военен пълководец.

— О, не, Ерлен!

Погледна я изпитателно, но тя не добави нищо. В стаята падна сумрак. Лицето и забрадката й хвърляха бледи отблясъци върху тъмната стена. Ерлен се изправи и стъкна огъня. После възседна напреки пейката и се обърна към Кристин. Отражения на червените пламъци заиграха по тялото му.

Как изобщо може да му хрумне подобно нещо, упрекна го наум тя. Когато беше на възрастта на Ерлен, баща й почина. Кристин очакваше съпругът й някой ден наистина да осъществи намерението си, да се поддаде на идеята си и да се впусне в търсене на нови приключения.

— Не ти ли стига, че избяга от долината, където живеем аз и децата ти, а сега искаш да напуснеш и страната ни! — разпалено възрази съпругата.

— Ако бях разбрал по-рано какво е мнението ти за мен, щях да напусна имението ти преди това. Но съм наясно, че ти беше принудена да изтърпиш много неволи заради мен…

— Не говори така, Ерлен. Казваш моето имение, но като мой съпруг имаш пълното право да разполагаш с цялата ми собственост — усети колко несигурно прозвуча гласът й.

— Да — кимна той, — но стопанисвах зле моята собственост — той млъкна за малко. — Помня, че когато беше бременна с Нокве, говореше за детето в утробата ти като за моя наследник на почетното място в „Хюсабю“. Кристин, разбирам всичко. Било ти е много тежко. Най-добре нещата да си останат каквито са в момента. На мен сегашният живот ми харесва.

Кристин потръпна и огледа притъмнялата стая. Сенките изпълваха всеки ъгъл, а светлината от пламъците танцуваше по стените…

— Не проумявам — не се отказваше тя, на ръба да се строполи от безсилие — как издържаш в тази къща. Нямаш с какво да се занимаваш, при теб не живее никой… Защо поне не си наемеш ратай?

— Според теб е редно поне да стопанисвам имението, така ли? — засмя се Ерлен. — О, не, Кристин, знаеш, че никак не ме бива за селски труд. Не мога да водя уседнал живот…

— Уседнал, казваш. Нима цяла зима не водиш точно такъв живот тук?

— В този смисъл — да — по устните на Ерлен се изписа далечна, блуждаеща някъде усмивка. — Сега не се налага да мисля за друго, освен за онова, което се рее в съзнанието ми, и затова си позволявам да отпътувам и да се връщам, когато поискам. И, знаеш ли, открай време съм бил такъв — нищо не смущава съня ми, ако няма за какво да будувам. Спя като мечка в бърлогата си, когато времето не е подходящо да ходя из планината.

— Не се ли страхуваш да живееш съвсем сам? — прошепна Кристин.

Първо той я погледна с недоумение. После се засмя.

— Защо да се страхувам? Защото из къщата бродят духове ли? Не съм забелязал подобно нещо. Понякога дори ми се иска роднината ми Бьорн да ме навести. Помниш ли, че веднъж той ми каза: няма да издържиш, когато ножът опре до кокала ти. Сега ми се ще да отговоря на този рицар, че не се изплаших особено, когато ми провесиха въжето на врата.

По тялото на жената премина тръпка. Тя продължи да мълчи.

Ерлен се изправи.

— Май стана време да си лягаме, Кристин.

Побиха я ледени тръпки, докато наблюдаваше как Ерлен отметна покривката над снаряжението си, разстла я върху леглото и хвърли отгоре мръсните възглавници.

— По-удобно легло не мога да ти предложа.

— Ерлен! — тя стисна ръце пред гърдите си и се почуди какво да каже, за да постигне отсрочка — боеше се ужасно. Сети се, че е обещала да предаде нещо на мъжа си: — Ерлен, нося ти послание от Симон. Когато лежеше на смъртно легло, ме помоли да ти предам, че не е изминал ден, без да се разкае за думите, които ти е наговорил на последната ви среща. Окачестви ги като несправедливи. Моли те да му простиш.