Сигрид Унсет - Кръстът

Стигнаха до склона, откъдето се виждаше как покривите на къщите в „Хауген“ се открояват на небосвода. Кристин помоли момчетата да се върнат в „Йорун“.

— Вероятно се досещате, че двамата с баща ви имаме да си кажем много неща и бихме искали да останем насаме.

Братята кимнаха, пожелаха късмет на майка си и обърнаха конете към дома.

Планинският вятър разхлаждаше и освежаваше пламналите й бузи, когато изкачи и последното възвишение. Слънцето позлатяваше малките сиви къщи, които хвърляха дълги сенки на двора. Зърното тъкмо бе изкласило и красеше нивите, проблясваше на светлината и се поклащаше при повеите на вятъра. По всички канари и над заоблените върхове се полюшваше висока върбовка, цъфнала с алени цветове, а на места сеното беше прибрано на купи. Но в имението не се забелязваха признаци на живот. Дори не я посрещна предупредителен кучешки лай.

Кристин разседла коня и го напои от ведрото с вода. Нямаше желание да го оставя тук и го поведе към конюшнята. Слънцето печеше през големия отвор на тавана, а между гредите се подаваха буци трева и пръст от покрива. Не личеше вътре да е живял кон. Завърза жребеца и отново излезе на двора.

Надникна в мрачния пуст обор. По мириса разбра, че отдавна никой не е влизал вътре. На външната стена съхнеха няколко кожи от дивеч. Когато се приближи, от кожите се разхвърча цяло ято сини мухи. На северния фронтон струпана пръст и торф покриваха цялата стена до облицовъчната дъска. Ерлен вероятно го бе направил, с цел да защити стената от вятъра.

Кристин очакваше къщата да е заключена, но с натискането на дръжката вратата се отвори. Явно Ерлен нехаеше дали домът му е достъпен за всеки странник.

Тя пристъпи в стаята. Лъхна я непоносимо застоял въздух и остър, неприятен мирис на кожи и на конюшня. Първото усещане, което я връхлетя в дома на Ерлен, беше разтърсващо разкаяние и съчувствие. Това жилище й приличаше на истинска бърлога.

Да, Симон, ти се оказа прав.

Някога малката стая беше грижливо обзаведена. Огнището беше снабдено дори с иззидан отвор, та помещението да не се пълни с дим като двуетажната къща в „Йорун“. Но когато Кристин отвори димната вратичка, за да се освежи малко застоялия въздух, забеляза, че коминът е запушен с няколко едри камъка. Стъклото на прозореца към покритата галерия беше строшено и дупката — запълнена с парцали. А заради мръсотията, покриваща пода в стаята, дъските почти не се виждаха. Върху пейките вместо възглавници бяха натрупани оръжия, кожи и стари дрехи. Мухи бръмчаха навсякъде.

Кристин подскочи от ужас и се разтрепери, останала без дъх, а сърцето й заблъска в гърдите: в най-далечното легло, където при последното й посещение положиха трупа на Елине, лежеше нещо, покрито със сукно. Направо не смееше да си помисли какво би могло да бъде…

Стисна зъби и се насили да повдигне плата. Оказаха се Ерленовата броня, шлем и щит. Беше ги захвърлил върху голите дъски на леглото.

Погледна към другото легло, където бяха открили телата на Бьорн и Осхил. Сега там сигурно спи Ерлен, а и самата тя щеше да легне на същото място през нощта.

Какво ли е усещането да живееш в тази къща, да спиш в нея? Съчувствието задуши всички останали чувства. Приближи се до леглото. Явно отдавна не беше оправяно. Сеното под кожения чаршаф се беше втвърдило от дългата употреба. Върху леглото бяха метнати само няколко овчи кожи, а от двете мръсни възглавници в сукнени калъфки се разнасяше смрад. Повдигна чаршафите и от тях изпадаха прах и боклуци. Постелята на Ерлен прилягаше на коняр, а не на благородник, който не може да се насити на разкош. И при най-незначителния повод съпругът на Кристин имаше навика да си облича копринена риза, кадифе и фина кожа. Той се гневеше, задето ежедневното облекло на децата им се състои от домашнотъкано сукно; не одобряваше решението й да ги кърми от гръдта си и да се включва в домакинската работа редом с прислугата. Да не си селянка, ядосваше се той.

Исусе, нали сам той я докара до това положение…

Не, и дума няма да продумам. Ще си взема назад всичко, което му казах, Симон. Ти се оказа прав — бащата на синовете ми не бива да живее тук. Ще му подам ръка за помирение и ще му поднеса устните си. Ще го помоля за прошка.

Никак не ми е лесно, Симон. Но ти имаш право… Кристин си спомни проницателните му сиви очи. Погледът му запази решимостта си до самия край. Въпреки че окаяното му тяло беше започнало да се разлага, от очите му струеше яснота и чистота, докато сякаш някой прибра душата от тялото му, както се издърпва острие на меч, потънал в плътта. Кристин знаеше, че Рамборг казва истината. Симон бе обичал Кристин през всичките тези години.