Сигрид Унсет - Кръстът

— Никак не ми е лесно — прошепна тя. — Показах, че се старая да осигуря що-годе приличен живот на децата си. Претрепвам се от работа заради тях…

— Безспорно — съгласи се Симон. — Спомняш ли си деня, когато с теб се срещнахме по пътя към Нидарус? Беше седнала в тревата и кърмеше Нокве.

Кристин кимна.

— Би ли направила за детето си онова, което сестра ми направи за сина си — да го дадеш на онези, които могат да го защитят по-добре от теб?

Тя поклати глава.

— А ще помолиш ли баща му да забрави как си го обидила в пристъп на гняв? Ще направиш ли това заради Нокве и заради другите ти шестима прекрасни синове? Ще кажеш ли на мъжа си, че момчета се нуждаят от бащината му обич у дома?

— Ще сторя каквото искаш, Симон — промълви Кристин. — Ти ме порица с доста тежки думи — отбеляза тя след малко. — И преди си ме упреквал по-строго от когото и да било.

— Обещавам ти, че това е за последен път — в гласа му се появи някогашната заядлива, весела нотка. — Недей да плачеш, Кристин, но не забравяй какво си ми обещала на смъртния ми одър. — В очите му пак се прокрадна весело пламъче: — Вече веднъж съм имал възможността да се уверя, че на теб не може да се разчита! Успокой се, миличка — помоли той, след като слуша дълго съкрушения й горчив плач. — Бъди сигурна, никога няма да забравя, че си ни помагала като добра и предана сестра. Възстановихме старото си приятелство, скъпа Кристин.

Надвечер Симон помоли да доведат свещеника. Отец Айрик го изповяда, помаза го с елей и му даде последно причастие. Симон се сбогува с прислугата и с петима синовете на Ерлен — Кристин беше изпратила Нокве в „Крюке“. Симон настоя да види децата на Кристин преди смъртта си.

И тази нощ Кристин остана да бди над умиращия. На разсъмване задряма за миг. Събудиха я тихите стенания на Симон. Тя остана покъртена. Докато смяташе, че никой не го чува, той едва доловимо проплакваше от болка като нещастно изоставено дете. Кристин се надвеси над клетника и целуна лицето му няколко пъти. От дъха и тялото му се разнасяше мирис на застояло и смърт. Навън се развидели. Очите на Симон гледаха живо, ясно и спокойно.

Кристин накара Юн и Сигюр да го вдигнат в чаршафа, докато тя оправи леглото му и го застели с меки и удобни покривки. Видя, че преместването причини на Симон ужасни мъки. Той не бе сложил залък в устата си от цяло денонощие, но непрекъснато изгаряше от жажда.

Когато го положиха върху леглото, помоли я да го прекръсти:

— Вече не мога си движа и лявата ръка.

„Но когато изобразяваме кръст над себе си или над нещо, което искаме да защитим с кръстното знамение, е нужно да се сещаме как кръстът се е превърнал в свещенодействие и какво значение носи, както и да си спомним, че мъченическата смърт на Спасителя е придала на кръстния знак почест и сила.“

Симон бе чувал някъде тези думи. Обикновено не мислеше много, когато прекръстваше гърдите си или къщите и имуществото си. Чувстваше се твърде неподготвен да напусне този свят, ала се утешаваше, че все пак, въпреки краткото време, успя да се изповяда и да вземе последното си причастие. Рамборг… Тя е млада, вероятно ще заживее по-щастливо с другиго. Децата им Бог ще ги пази, а Юрд ще се погрижи предано и разумно за благоденствието им. Симон се осланяше на Господ, Който не въздава на хората според заслугите им, а според законите на висшата Си милост…

По-късно през деня от „Крюке“ пристигнаха Сигрид Андресдатер и Гайрмюн. Симон настоя Кристин да отиде да си почине, защото имаше кой да го наглежда и да се грижи за него.

— А и не е никак приятно човек да стои близо до мен — усмихна се леко той.

Кристин избухна в неистов плач, наведе се и отново целуна окаяното му тяло, по което вече личаха белези на разложение.

Симон лежеше мълчалив и спокоен. Треската и болките отслабнаха. Едва ли има още дълго да се мъча, преди да настъпи избавлението ми, помисли си той.

Сам не вярваше, че не изпълни намерението си да й признае какво изпитва, а й говори за Ерлен. Просто не можеше да постъпи по друг начин. И все пак от време на време го обземаха пристъпи на раздразнение.

Гангрената сигурно вече е стигнала до сърцето му. В майчината утроба най-напред се пробужда човешкото сърце и умира последно, когато настъпи смъртта. Съвсем скоро неговото сърце ще замлъкне.

Надвечер Симон бълнуваше. На няколко пъти нададе силни стенания, от които на околните им се смразяваше кръвта. През повечето време обаче се смееше тихо и повтаряше името си или поне така предположи Кристин. Ала Сигрид, надвесена над брат си, й прошепна, че Симон говори за техен братовчед, с когото били добри приятели като деца. Към полунощ болният се умири и заспа. Сигрид убеди Кристин да си полегне на другото легло в стаята.