Сигрид Унсет - Кръстът

Изпрати слугите да си лягат. Позволи на Юн Долк, който настояваше да бди над господаря си, да легне на пейката. Премести пред леглото голямата пейка със сандък и резбована облегалка, настани се там и се сви в ъгъла. Симон спеше леко. Веднъж се събуди и видя, че Кристин е намерила вретено. Седеше изправена, мушнала хурката с къделята под лявата си ръка. Пръстите й усукваха нишката, вретеното се спускаше все по-надолу до снажната й снага. После навиваше нишката, отново я пресукваше, вретеното пак слизаше до коленете й. Симон се унесе от еднообразните й движения.

Събуди се на зазоряване, а тя продължаваше да преде. Свещта, оставена така, че навесът пред леглото да му пази сянка, осветяваше ясно тясното й застинало лице. Сочните й меки устни изглеждаха изтънели и здраво стиснати. Кристин предеше със сведени клепки, докато Симон я наблюдаваше иззад тъмното покривало пред леглото. Тя нямаше представа, че е буден. Стори му се смазана от скръб и сърцето му направо се късаше да я гледа такава.

Тя се изправи и отиде да засили огъня. Стъпваше съвсем безшумно. Върна се, надникна зад навеса и съзря отворените му очи в мрака.

— Как си, Симон? — нежно попита тя.

— Добре, добре съм.

Но той усещаше болка и по лявата си ръка и под брадичката, когато си мърдаше главата. Сигурно си въобразява…

О, Кристин никога няма да си помисли, че е сгрешила, като е отхвърлила любовта му. Точно затова е изливано да крие чувствата си от нея. Признанието му не би могло да задълбочи угнетението й. Симон искаше да й го каже, преди да умре, да изрече за пръв и последен път: през всичките тези години не съм преставал да те обичам…

Треската се усили. Вече беше сигурен, че и лявата ръка го боли.

— Опитай се да поспиш, Симон. Ще се почувстваш по-добре — прошепна тя.

— Тази нощ спах доста — той отново заговори за трите си деца, които обичаше безкрайно, и за нероденото в утробата на Рамборг. — Легни си, Кристин. Ако е нужно някой да ме наглежда, Юн ще поседи при мен.

Сутринта Кристин свали превръзката и по лицето й се изписа отчаяние, но Симон я погледна спокойно:

— Ти нямаш вина, Кристин. Ръката ми вече беше силно възпалена и замърсена, когато те доведоха при мен.

Освен това беше и замръзнала. Нали ти казах, мен няма да ме излекуваш. Не се натъжавай така, Кристин!

— Не биваше да изминаваш толкова дълъг път с рана — едва промълви тя.

— Човек живее, колкото му е отредено. Исках да се прибера. Трябва да дам някои нареждания на близките ми какво да правят след смъртта ми. Рано или късно всички огньове догарят — позасмя се той.

Кристин погледна с навлажнени очи зачервеното му лице. От млад Симон употребяваше много често пословици. Кристин забеляза, че кожата на пълните му бузи и месестия му врат се е отпуснала и образува дълбоки гънки. В безизразния слаб блясък на очите му неочаквано се появи яснота и мисъл. Симон я стрелна с малките си стоманеносиви проницателни очи, в които тя видя познатия решителен, изпитателен поглед.

Когато дневната светлина нахлу в стаята, тя забеляза, че носът на Симон е изтънял. От двете му страни към ъглите на устата се спускаха бели ивици.

Кристин се приближи до малкия прозорец и се помъчи да задуши сълзите си. По дебелия слой слана на прозореца пробягваха златистозелени отблясъци. Навън започваше поредният зимен ден — хубав като всички дни през тази седмица.

Бледите ивици значат скорошна смърт, знаеше Кристин.

Върна се при болния, мушна ръка под завивката и опипа глезените и прасците му. Бяха подути.

— Искаш ли… искаш ли да повикаме отец Айрик? — прошепна тя.

— Да, тази вечер.

Нужно беше да й каже за любовта си, преди да се изповяда и да приеме последното си причастие, защото след това ще се опита да насочи мислите си в друга посока.

— Странно, сигурно ти ще трябва да се погрижиш за трупа ми — отбеляза Симон. — Боя се, че гледката ще бъде доста неприятна.

Кристин едва сподави напиращото ридание. Отиде до огнището да приготви малко успокояваща отвара, но Симон я спря:

— Кристин, тези твои напитки никак не ми харесват. От тях ми се замайва главата.

След малко все пак я помоли да му даде от отварата.

— Само не слагай много от упойващата билка, защото искам да ти кажа нещо.

Изпи отварата и изчака да му подейства, за да може да говори ясно и спокойно.

— Не искаш ли да доведем отец Айрик? Думите му ще ти донесат успокоение.

— Искам, но след малко. Първо трябва да ти кажа нещо.

След кратко мълчание подхвана: