Сигрид Унсет - Кръстът

— Едва ли кошмарът ти е бил толкова ужасен, че да пазя леглото заради нищо и никакво ухапване от въшка, Виглайк.

По залез хората от „Формо“ се отправиха към езерото Лусна. Отиващият си ден беше прекрасен. Високите сини и бели планини бяха обагрени в златистите червени отблясъци на вечерната светлина, а натежалите от слана дървета в сянката по протежението на реката придобиха колебливо сив оттенък. Мъжете яздеха превъзходни жребци и се движеха плавно край дългото езеро, под конските копита звънтяха и дрънчаха малки парчета лед. Снежна стена им препречваше пътя. Симон трепереше от студ, но изведнъж го заляха неистово задушливи горещи вълни, а после го побиха ледени тръпки чак до мозъка на костите. Междувременно езикът му набъбна и се удебели, та му беше трудно да преглъща. Още преди да прекосят езерото, той се принуди да спре и помоли едного от слугите си да запретне връхната му дреха и да подпре с нея дясната му ръка за седлото.

Понеже бяха разбрали за съня на Виглайк Полсьон, слугите настояха господарят да им покаже раната си, но Симон ги успокои — нямало нищо страшно, само малко го боляла.

— Няколко дни ще се наложи да си служа с лявата ръка.

С напредването на вечерта обаче — луната вече беше изгряла и яздеха по хребета на север от езерото — Симон осъзна, че все пак раната не е съвсем безобидна. Болката стигаше до подмишницата, а всяко друсане на седлото му причиняваше силно страдание. Кръвта туптеше непрекъснато в ранената му ръка. Усещаше пулсиращи болки в главата и тила си. Редуваха се пристъпи на горещина и на студ.

Пъртината се изкачваше нагоре по склона и минаваше през гори и побелели ниви. Симон виждаше как пълната луна грее на бледосиньото небе, изгонила всички звезди далеч от себе си. Само няколко по-големи се осмеляваха да блещукат в далечината. По белите поля святкаха слаби отблясъци. Сенките падаха върху снега къси и остри — в гората светлината колебливо се промъкваше на ивици и капки между натежалите от сняг борове. Симон виждаше всичко това.

Същевременно пред очите му с кристална яснота се появи поляна с пепеляво кафява трева на туфи, огряна от ранно пролетно слънце. В покрайнините няколко дребни борчета блестяха като зелено кадифе. Симон позна мястото: родната градина в „Дюфрин“. В близката елшова гора дърветата изглеждаха лъскаво сиви заради пролетта, а върховете им — кафяви от цвят. А зад гората се редяха дългите ниски хребети на Раумарике, окъпани в синьо сияние, покрити с бели петна от сняг. Двамата със Симон Райдаршон слизаха към елшака с рибарски такъми и копия за щуки. Бяха тръгнали да ловят риба в тъмносивото езеро, където ранният пролетен лед вече се разпадаше. Покойният му братовчед вървеше редом с него. Симон виждаше как слънцето обагря в червено къдравата коса на приятеля му, която се подаваше изпод шапката. Съзираше ясно всяка луничка по лицето му. Другият Симон издаде напред долната си устна и изпуфтя — пфу, пфу — за да покаже на другаря си, че говори пълни глупости. Прескочиха няколко бързея, скачаха от туфа на туфа над струята от разтопения сняг по тревата. Дъното на езерото беше обрасло с мъх. Зеленикавата вода бълбукаше и клокочеше приятно.

Макар и да знаеше къде се намира — виждаше как пътят се изкачва и слиза през гората, над побелелите ниви под блестящата лунна светлина, виждаше как задрямалите къщи със заснежени покриви, скупчени една до друга, хвърлят сянка над полята, виждаше лентата от мъгла над реката в дъното на долината — и да осъзнаваше, че човекът, който язди зад него и се изравнява с коня му, когато излязат на просторни поляни, е не друг, а Юн, господарят на „Формо“, няколко пъти се обърна към него със „Симон“. Забеляза как пребледняха слугите и съзнаваше грешката си, но не можеше да се въздържи.

— Тази нощ ще се постараем да стигнем до монасите в град Руалста, момчета — обясни им, след като изчака да му просветне малко.

Мъжете се опитаха да го разубедят. Предложиха да отседнат в следващия свещенически дом, до който стигнат. Но стопанинът не отстъпи.

— Симон, конете няма да издържат — спогледаха се скришом двамата слуги.

Господарят само се засмя. Веднъж ще си позволят да ги изморят. Замисли се за мъчително дългото разстояние. Болките пронизваха цялото му тяло, когато се подпреше на седлото, ала бързаше да се прибере, защото знаеше, че дните му са преброени.

Ту зъзнеше от студ, ту изгаряше от огън в зимната нощ, независимо че усещаше топлите лъчи на пролетното слънце над пасището в „Дюфрин“, а двамата с мъртвото момче вървяха ли, вървяха към елшака…