Сигрид Унсет - Кръстът

Една вечер тя му каза, че очаква дете. Симон не знаеше как да реагира.

— Май не се радваш много — отрони най-сетне той и погали ръката й.

— Но ти се радваш, нали?

Рамборг се сгуши в прегръдките му, едновременно весела и тъжна. Симон я притисна към гърдите си със смутен смях.

— Този път ще бъда по-разумна и няма да капризнича като преди, Симон. Но ти ще останеш при мен, чуваш ли.

Ако ще и всичките ти сродници и братя да тръгнат на върволица към бесилото, този път няма да ме изоставиш!

— Този път няма къде да отида, Рамборг — засмя се печално Симон. — Гайрмюн, бедничкият, едва ли ще се забърка в някоя голяма каша. Той ми е единственият роднина, с когото още не съм се скарал.

Рамборг се засмя през сълзи.

— Зная аз какви са тези ваши караници. Траят, докато роднините ти поискат да им подадеш ръка в трудност, и ти веднага се притичваш на помощ. Познавам те много добре, мъжо…

Четиринайсет дни по-късно в имението най-неочаквано пристигна Юрд Андресьон. Рицарят от „Дюфрин“ водеше само един слуга със себе си.

Двамата братя не изпаднаха в бурни словоизлияния. Юрд обясни, че не е виждал сестра си и зет си в „Крюке“ от дълго време и решил да ги навести, а понеже и бездруго бил в долината, Сигрид го посъветвала да се отбие и във „Формо“.

— И аз си рекох, едва ли си ми чак толкова сърдит, братко, че да откажеш да подслониш мен и слугата ми и да ни нахраниш.

— Много мило от твоя страна да ни посетиш, Юрд — промърмори Симон със сведени очи, докато по лицето му се разливаше гъста червенина.

След като се нахраниха, братята излязоха да се поразходят. Зърното започваше да побледнява по огрените от слънцето склонове, спускащи се към реката. Времето беше чудесно. Водите на Логен блещукаха благо и хвърляха слаби бели отблясъци върху елшака. По лятното небе се носеха едри, лъскави облаци. Слънчевата светлина пълнеше цялата купа на долината, а топлият въздух и сенките на облаците багреха планината отсреща в светло синьо и зелено.

От градината зад тях се чуваше глухо трополене от коне по сухата земя. Стадото си проправяше път през храсталака. Симон се надвеси над оградата:

— Конче, конче… Брунстайн май е позастарял, а?

Конят на Юрд протегна шия и подуши рамото на стопанина.

— Осемнайсетгодишен е — Юрд погали коня. — Слушай, братко… тази разправия… би било много неприятно, ако случилото се развали дружбата ни — довърши той с наведена глава.

— Мисълта за това не ми дава мира — призна Симон. — Благодаря ти за посещението, Юрд.

Продължиха да вървят покрай оградата — Юрд напред, след него Симон. Седнаха в края на малка, пожълтяла от слънцето камениста ливада. От ниските купчини сено, пръснати между канарите, където косачите бяха изчистили цялата трева, примесена с цветя, се разнасяше сладникав силен мирис. Юрд разказа на брат си за помирението между крал Магнюс и синовете на Хафтур и техните сподвижници. След малко Симон попита:

— Според теб напълно изключено ли е някой от влиятелните роднини на Ерлен Никулаусьон да му върне отново дружбата и благоволението на краля?

— Лично аз не мога да помогна с почти нищо. А онези, които са в състояние да допринесат за това, не са особено добре разположени към него. Сега нямам желание да говоря по този въпрос. Смятам Ерлен за смел и чаровен мъж, но според мнозина провали позорно начинанието. Зная колко много държиш на Ерлен…

Симон се загледа в сребристобелия блясък, окъпал върховете на дърветата по склона, и в блещукащата вода на реката. Удивен, си даде сметка, че в думите на Юрд има някаква истина.

— Впрочем в момента двамата с Ерлен не сме в добри отношения. От доста време не сме разговаряли.

— Много свадлив си станал с годините, Симон — засмя се Юрд. — Обмислял ли си възможността да напуснеш долината? — попита след малко той. — Ако живеем близо един до друг, ще си помагаме повече.

— Откъде ти хрумна? „Формо“ е фамилна собственост от години…

— Осмюн от „Айкен“ има законни права върху своя дял от имението. Доколкото зная, няма нищо против да размени земите си с друг стопанин. Все още не си е избил тази идея от главата, ако дадеш Арнерд за жена на сина му Грюне при упоменатите от Осмюн условия.

Симон поклати глава.

— Родът на баба ни стопанисва „Формо“ още от езически времена. Искам Андрес да наследи имението след смъртта ми и да го управлява. Говориш безумия, братко. За нищо на света не бих се разделил с „Формо“!

— В думите ти има някаква правота — кимна Юрд и леко се изчерви. — Просто си помислих, защо пък да не… Повечето ти роднини и приятели от младежките години живеят в Раумарике и предположих, че там ще се чувстваш по-добре.