Сигрид Унсет - Кръстът

— И тук ми е добре — и Симон поруменя. — Само тук синът ми ще живее обезпечено — той погледна крадешком към Юрд.

По нежното набраздено лице на брат му се изписа смущение. Косите му вече бяха съвсем побелели, но тялото му бе запазило някогашната елегантност и гъвкавост. Юрд се раздвижи малко неспокойно, няколко камъка се търколиха надолу по склона и се озоваха сред житните класове.

— Внимавай да не събориш целия сипей в нивата ми — пошегува се Симон и се престори на строг.

Юрд скочи от мястото си пъргаво и леко и подаде ръка на брат си, който се изправяше по-трудно. Симон я задържа за миг и го потупа по рамото. Юрд го прегърна и двамата бавно се заизкачваха към имението.

Вечерта братята прекараха в колибата на Семюн. Симон реши да спи при Юрд. Прочетоха си вечерните молитви, но искаха да пресушат купата с бира, преди да си легнат.

— Benedict tu in mulebris — mulebrus 5 5 Benedict tu in mulebris — mulebrus. (лат.) — Благословена си Ти между жените. — Бел.прев. . Помниш ли? — разсмя се изведнъж Симон.

— Да, докато ми избие от главата еретичните учения на баба, отец Магнюс ме напердаши здраво няколко пъти — Юрд се усмихна на детския спомен. — Имаше дяволски тежка ръка. Братко, сещаш ли как веднъж си повдигна края на расото, за да си почеше прасеца? Тогава ти ми прошепна: „Ако имах такива уродливи крака като Магнюс Шетилсьон, и аз щях да стана свещеник и да не свалям расото.“

Симон се усмихна. Пред очите му изплува детското лице на брат му, готово да се пръсне от сподавен смях, и тъжните му унили очи: тогава бяха невръстни хлапета, а отец Магнюс наистина биеше безпощадно, когато искаше да ги накаже.

Юрд не блестеше с остър ум като дете, но Симон обичаше брат си заради други ценни качества. Сега изпитваше гореща признателност и нежност заради всеки ден през тези четирийсет години, прекаран с Юрд — най-предания и безрезервно верен другар на Симон.

След като си възвърна подкрепата на брат си, Симон доби увереността, че вече има по-сигурна почва под краката си. А какво беше досега — години наред всичко в живота му бе обърнато с главата надолу и подчинено на заплетени ситуации.

Сърцето му се стопляше при мисълта за Юрд, който дойде да се извини за грешката на Симон: при последното си посещение в „Дюфрин“ той напусна дома на брат си разгневен, а от устата му се сипеха обиди. Душата му преливаше от благодарност към Юрд и Симон съзнаваше колко признателен трябва да е на брат си.

Симон се досещаше как мъж като Лавранс би приел такова събитие. Стараеше се да следва примера на покойния си тъст, доколкото му стигаха възможностите. Раздаваше щедро милостиня, но се оказа безсилен да изпита съкрушително разкаяние и да види пред очите си раните Христови, без да се взира в разпятието до безпаметност. Лавранс, за разлика от него, беше способен да го постигне. В очите на Симон не избиваха сълзи на покаяние. От юношеските си години досега не помнеше да е плакал повече от два–три пъти, и тогава причината беше основателна от религиозна гледна точка. А не пророни сълза заради прелюбодейството с майката на Арнерд и заради убийството на Холмгайр. Симон съжаляваше дълбоко за греховете си. Разкайваше се искрено, изповядваше ги чинно и се стараеше да ги изкупи, като спазва стриктно заръките на свещеника. Четеше послушно молитвите си, гледаше да си плаща честно десятъка и да раздава милостиня с широка ръка. На празниците на свети апостол Симон, на свети Улав, на Архангел Михаил и на Дева Мария проявяваше още по-голяма щедрост към бедняците и Църквата. Успокояваше се с думите на отец Айрик: спасението е единствено в кръста, а само Бог решава при какви обстоятелства ние, хората, се сблъскваме с дявола и се борим с него.

Сега Симон изпитваше по-силно от всякога потребност да засвидетелства дълбоката си признателност към светиите. От майка си знаеше, че е роден в деня на Рождеството на Пресвета Богородица. Реши да покаже на Божията Майка своето страхопочитание с молитва, която не казваше ежедневно. Когато служеше в кралския двор, Симон записа благозвучна молитва и сега намери малката кожена книга.

Осъзнаваше, че е записал молитвите и ги е научил по-скоро за да угоди на крал Хокон, отколкото за да почете Господ и Пресветата Дева. Тогава всички пажове се стараеха да знаят наизуст молитви, защото нощем, когато го мъчеше безсъние, кралят имаше навика да ги изпитва доколко са усвоили това полезно знание.

Оттогава измина много време. Симон си спомни кралските покои в каменната зала на двореца. На малката маса до леглото гореше самотна свещ, а слабият пламък осветяваше изящното, пепеляво и състарено мъжко лице, отпуснато върху червените копринени възглавници. След като свещеникът приключеше с четенето на глас и излезеше от спалнята, често кралят сам вземаше книгата и започваше да чете, опирайки тежкия том на свитите си колене. Пажовете седяха на две табуретки до големия зидан комин. Симон почти винаги дежуреше с Гюнстайн Ингасьон. В спалнята беше уютно. Огънят гореше с ясен пламък и топлеше, без да задимява закътаното помещение с кръстат свод и стени, покрити с вълнени пана. На младежите им се приспиваше, докато слушаха свещеника, а после чакаха краля да заспи. Той будуваше чак до полунощ. След това им разрешаваха да се редуват: единият лягаше на пейката между комина и вратата към заседателната зала, а другият бдеше над краля. Двамата пажове очакваха с трепет този момент и едва потискаха прозевките си.