Сигрид Унсет - Кръстът

Случваше се, макар и рядко, кралят да ги заговори. В такива моменти владетелят беше неописуемо дружелюбен и чаровен. Понякога прочиташе някоя сентенция или част от стих, които му се струваха полезни за живота и здравето на младежите.

Една нощ Симон се сепна. Крал Хокон го викаше по име. В спалнята цареше пълен мрак. Явно свещта на масата беше изгаснала. Засрамен до немай-къде, пажът раздуха жарта и запали нова свещ. Кралят се усмихна заговорнически:

— Гюнстайн винаги ли хърка така ужасно?

— Да, господарю!

— И в странноприемницата спите в една стая, нали? Струва ми се съвсем оправдано да поискаш другар, който не вдига такъв шум, докато спи.

— Благодаря ви, господарю, но на мен не ми пречи!

— Не се ли будиш, когато тази гръмотевица се развилнее до ухото ти, Симон?

— Будя се, ваша милост, но го сръчквам и го побутвам да се обърне на другата страна.

Кралят се разсмя.

— Питам се дали млади мъже като вас осъзнават какво богатство е да спиш нощем. Като станеш на моите години, може и да се сетиш за думите ми, млади приятелю.

Сякаш се беше случило преди цяла вечност. Симон ясно си спомняше миналото, но му се струваше, че този млад паж не е бил той, а някой друг.

Един ден в началото на декември Кристин остана почти сама в имението — синовете й извозваха дърва и мъх. За изненада на стопанката Симон Андресьон влезе в двора на кон. Дошъл с намерението да покани нея и децата й на коледното тържество във „Формо“.

— Много добре разбираш, че това е невъзможно — сериозно отвърна тя. — Ти, Рамборг и аз можем да бъдем приятели в сърцата си, но човек невинаги има власт над онова, което е длъжен да стори.

— Не ми казвай, че ще стигнеш дотам, да не присъстваш, когато сестра ти коленичи на пода.

Кристин се помоли всичко да мине благополучно и щастието да им се усмихне, „но не мога да ти обещая, че ще дойда“.

— Хората ще се чудят какво става — разпалено отвърна Симон. — Носи ти се име на най-опитната акушерка. Рамборг ти е сестра, а и двете сте стопанки на две от най-големите имения в областта.

— През последните години се родиха доста деца, но не са ме молили да помагам. Нещата се промениха, Симон. Присъствието на стопанката на „Йорун“ вече не е мерило за благопристойността на хорските домове.

Кристин забеляза колко го натъжиха думите й и продължи:

— Поздрави Рамборг и й кажи, че ще й помогна, когато му дойде времето, но няма как да присъстваме на коледното ти тържество, Симон.

На осемнайсетия ден след Коледа Симон се яви на служба без Рамборг. Не, Рамборг не била болна, но си почивала и събирала сили, защото на следващия ден тръгвали с децата на юг за „Дюфрин“. Сега времето позволявало да пътуват с шейни, Юрд ги поканил, а и на Рамборг много й се искало да замине някъде…

В деня след празника на светите апостоли Петър и Павел Симон Андресьон прекоси Мьор от север заедно с двама слуги. Стегна силен мраз, но той нямаше търпение да се прибере. Разбраха се останалите слуги с шейните да последват господаря веднага щом студът се уталожи.

В Хамар Симон срещна своя приятел Виглайк Полсьон. Тръгнаха заедно. Когато стигнаха до малкия Хамар, се отбиха да си починат в имение с кръчма. Докато пиеха, неколцина пияни търговци на кожи се скараха и се сбиха. Накрая Симон стана и отиде да ги разтърве, но сам пострада: порязаха го с нож по дясната ръка. Раната не беше голяма, само драскотина, и той не й обърна внимание, ала кръчмарката настоя да я превърже.

Тази нощ Симон остана в дома на Виглайк. Двамата мъже спаха на едно легло. На зазоряване Симон се събуди от бълнуването на стопанина. Виглайк извика няколко пъти името му. Симон го събуди и го попита какво му е.

Виглайк не помнеше съня в подробности.

— Но със сигурност беше ужасен кошмар. И ти участва в него. Едно нещо се загнезди в паметта ми: Симон Райдаршон стоеше тук, в тази стая, и те накара да излезете навън. Видях го съвсем ясно, можех да съзра всяка луничка по лицето му.

— Продай ми съня си — рече Симон полу на шега, полусериозно.

Със Симон Райдаршон — негов братовчед — бяха добри приятели като малки, но момчето почина на тринайсет години.

На следващата сутрин мъжете се канеха да закусят. Виглайк забеляза, че Симон не си е закопчал ръкава над дясната китка. Кожата на ръката му изглеждаше зачервена и отекла. Попита Симон дали го боли, но той само се засмя. По-късно Виглайк настоя Симон да остане в дома му още няколко дни и да изчака там съпругата си — онзи сън не му излизал от ума, — ала Симон Андресьон отвърна с раздразнение, граничещо с гняв: