Сигрид Унсет - Кръстът

— В онази нощ ти се помоли на Бог никога да не проливам сълза заради теб. Помниш ли, Ерлен?

— Да. Бях напълно искрен, Бог и светиите в Царството небесно са ми свидетели! Вярно е, животът ни се стече по друг начин, но на този свят винаги става така. Обичах те и когато те наранявах, и когато ти се радвах. Не си отивай, Кристин!

— А замисляш ли се, че сплетните по твой адрес нараняват синовете ти? Те не могат и седмината да избягат от мълвата в планината.

— Още са млади — сведе поглед Ерлен. — Красиви и смели са. Ще намерят начин да се справят. А ние, Кристин, нямаме толкова време, преди да остареем. Нима искаш да пилеем ценно време, докато си още хубава, здрава и способна да се радваш на живота?

Тя наведе поглед, смутена от дяволитото пламъче в очите му. След малко попита:

— Ерлен, нали не си забравил, че две от децата ни са още малки? Каква майка съм, ако изоставя Лавранс и Мюнан?

— Доведи ги тук, но Лавранс вече поотрасна и сигурно ще поиска да остане при братята си. Мюнан още ли е хубав като преди? — попита усмихнат бащата.

— Да, много красиво дете е.

Дълго запазиха мълчание, а после смениха темата.

На следващата сутрин Кристин се събуди на зазоряване и, обгърнала с ръка главата на Ерлен върху гърдите си, се заслуша в тропането на конете пред къщата. Всеки ден, откакто дойде тук, тя се будеше, преди да се е развиделило, и неизменно я заливаше страхът и срамът от първата й нощ в „Хауген“, колкото и да се мъчеше да го задуши. Ние сме двама съпрузи, помирили се след дълга раздяла, утешаваше се тя, какво по-хубаво за децата от това, родителите им да възстановят добрите си отношения?

Но тази сутрин Кристин се бореше да не забрави синовете си, защото се чувстваше омагьосана. Сякаш Ерлен я отвлече от гората до град Гердарюд, където за пръв път я взе в обятията си, и я доведе направо тук. Бяха толкова млади. Не можеше да е истина, че му роди седем деца, че е майка на големи момчета… Като че ли просто беше заспала в прегръдката му и дългите години на съпружеския им живот в „Хюсабю“ й се бяха присънили. Лекомислените му увещания отекваха примамливо в главата й. С неистов страх в сърцето Кристин усещаше как Ерлен снема от плещите й огромното бреме — грижите за седемте й деца. Сигурно така се чувства младата кобила, когато я разседлаят на пасището, когато свалят от гърба й седлото и оглавника, а в ноздрите й нахлуе свежият вятър и тя е свободна да пасе от крехката планинска трева, да тича на воля из полята.

Същевременно се потапяше в сладостен копнеж и желание да износи новото си бреме. С болезнено опиянение мечтаеше да гушне малкото същество, което девет месеца щеше да живее до сърцето й. Кристин разбра за него още от първата сутрин, когато се събуди в обятията на Ерлен. Той изличи от душата й както суровата, суха и задушлива жега, така и безплодието й. Кристин носеше детето му в утробата си и в сърцето й се надигаше силно, нежно нетърпение да посрещне мига, когато то ще се появи на бял свят.

Порасналите ми синове нямат нужда от мен, помисли си тя. За тях съм опърничавата майка, която постоянно ги мъмри. Малкото и аз само ще им пречим. Не, не мога да си тръгна оттук. Двамата с нероденото ми чедо ще останем при Ерлен. Няма да си тръгна…

Но когато седнаха да закусят, все пак тя спомена, че е време да се прибира при децата си.

Тревожеше се за Лавранс и Мюнан. Момчетата вече поотраснаха и майката се срамуваше при мисълта, че ако дойдат да живеят в „Хауген“, децата ще гледат подмладените си родители с изумени очи. Но двамата малчугани имаха нужда от майчина ласка.

Ерлен я наблюдаваше втренчено, докато тя му обясняваше защо се налага да си тръгне. Накрая по устните му пробяга усмивка:

— Щом искаш, прибери се!

Ерлен настоя да я придружи. Язди с нея по пътя Рустен, та чак до Сил, откъдето над върховете на елите се виждаше част от покрива на църквата. Сбогува се с нея. Усмивката му на раздяла излъчваше тайнствено спокойствие:

— Вече ти казах, Кристин: независимо дали ще дойдеш нощем или денем, дали ще те чакам няколко дни или години, обещавам да те посрещна като Небесната кралица, слязла от облаците в дома ми…

— Е, не бива да ме величаеш чак толкова — засмя се тя. — Скъпи, нали все пак си даваш сметка каква радост ще настане в „Йорун“, когато стопанинът се прибере в дома си.

Той се засмя и поклати глава. Взеха си сбогом с усмивка на уста; Ерлен се наведе към нея от коня си и я обсипа с безброй целувки, а след всяка я поглеждаше с веселите си очи: