Сигрид Унсет - Кръстът

— Симон — Ерлен се хвана за таблата на леглото и наведе глава. — Той е човекът, за когото най-малко ми се ще да си спомням.

— Не зная за какво сте се скарали — продължи Кристин. Думите на Ерлен й се сториха ужасно безсърдечни. — Но някак не вярвам на думите му, че е проявил високомерие към теб. Той не беше такъв човек. Дори и да се е показал надменен, вината едва ли е само негова.

— Той ме подкрепяше като брат в тежки моменти — поклати глава Ерлен. — А аз приемах помощта му и приятелството му, без да подозирам каква непоносимост изпитва към мен. В миналото се е живеело по-лесно. Тогава съперници като нас двамата със Симон си обявявали дуел, срещали се на някоя отдалечена нива и оставяли късметът да определи кой ще действа по-ловко с оръжието и ще спечели русата девойка.

Ерлен вдигна старо палто от пейката и го преметна през ръката си:

— Искаш ли да оставя кучетата при теб през нощта?

— Къде отиваш? — изправи се Кристин.

— Да си легна в плевнята…

— Не! — от вика й той се спря — елегантен, изправен и млад на червеникавата светлина от замиращата жар в огнището. — Нямам смелост да спя сама в тази стая… страх ме е…

— А ще се осмелиш ли да легнеш в обятията ми? — Кристин долови усмивката му в мрака и остана безсилна да й устои. — Не се ли боиш, че ще те задуша в прегръдките си?

— Само да можеше наистина да го поискаш — притисна се тя към гърдите му.

Когато се събуди, Кристин забеляза по прозореца, че навън вече се е развиделило. Ерлен спеше с глава, отпусната върху рамото й. Лявата му ръка тежеше върху гърдите й, а дясната стискаше лакътя й.

Кристин погледна прошарената му коса, после съсухрените си гърди: над и под тях се очертаваха високо извитите дъги на ребрата й под тънката й кожа. Обзе я страх, докато я връхлитаха спомените от снощи. В тази стая — двама души на тяхната възраст… Обзеха я отвращение и срам, когато видя зачервените петна от подкожни кръвоизливи по отрудените си майчински ръце и по изпосталялата си гръд. Побърза да придърпа кожената покривка и да се завие с нея.

Ерлен се събуди, изправи се отривисто на лакът и се втренчи в лицето й с въгленовочерни от съня очи.

— Помислих си… — той отново се отпусна до нея. От буйната радост и тревогата в гласа му по цялото й тяло полазиха неудържими сладостни тръпки. — Помислих си, че пак съм сънувал…

Тя долепи устни до неговите и обгърна врата му с ръце. Никога, никога не бяха преживявали толкова блажена нощ.

Следобед, когато слънчевата светлина вече пожълтя, а сенките по зеления двор се удължиха, двамата тръгнаха за вода от потока. Ерлен носеше двете кофи. Кристин вървеше до него със свободни ръце, изправена и снажна. Забрадката й се бе свлякла на раменете. Кестенявите й разпуснати коси блестяха на слънцето. Затвори очи и вдигна лице към светлината. Усещаше как бузите й поруменяха, а чертите на лицето й смекчиха остротата си. Всеки път, когато погледнеше към Ерлен, свеждаше развълнувано клепки, защото виждаше в очите му колко се е подмладила.

Ерлен реши да се изкъпе в потока. Слезе малко по-надолу, а Кристин седна на тревата и се облегна на един камък. Ромоленето и бълбукането на потока я унесе в полудрямка. От време на време отваряше очи и пропъждаше с ръка досадните комари и мухи. Долу, сред ракитака, зърна бялото тяло на Ерлен. Вдигнал крак върху голям камък, той се търкаше с наръч трева. Кристин отново затвори очи и на устните й се появи изморена, но щастлива усмивка. Все още беше безсилна да му устои.

Ерлен се просна по корем на тревата до нея. Косата му беше мокра, а алените му устни — студени от водата, когато ги притисна към дланта й. Беше се избръснал и облякъл по-хубава риза, но и тя не изглеждаше особено спретната. През смях той закри подмишницата си, където висеше парче скъсан плат:

— Можеше поне да ми донесеш една свястна риза, след като най-сетне се реши да ме навестиш.

— Щом се приберем, веднага ще се заловя да шия и кърпя ризите ти — отвърна усмихнато тя и погали челото му.

Той сграбчи ръката й:

— Няма да те пусна да си тръгнеш оттук, Кристин.

Тя се усмихна, но замълча. Ерлен се плъзна по корем малко по-надолу. Под храстите във влажната сянка растяха куп дребни бели звездици. По листата им прозираха синкави жили като вени на женски гърди, а в средата на всеки цвят бе набъбнала малка кафяво-синя пъпка. Ерлен започна да ги къса.

— Кристин, нали умееш да разпознаваш растенията? Как се наричат тези.

— Тревата на Фриг 8 8 Фриг — староскандинавска богиня на любовта, съдбата и брака. Тревата на Фриг всъщност е блатната Росица. Нарекли я така, защото я смятали за афродизиак. — Бел.прев. . Недей, Ерлен — пламнала от смущение, тя отблъсна ръката му, когато той се опита да накичи гръдта й с цветята.