Сигрид Унсет - Кръстът

Ерлен се разсмя и започна да къса със зъби белите венчелистчета едно по едно. После изсипа цветята в шепата й и я затвори:

— Помниш ли как някога се разхождахме в градината на Хофвинската болница? Тогава ми даде роза.

Кристин бавно поклати глава и се усмихна леко:

— Не аз ти я дадох, а ти си я взе от ръката ми.

— Ти ми позволи да си я взема, а после и да те завоювам, Кристин. Тогава притежаваше нежността и смирението на роза, но по-късно ме прободе до смърт с бодлите си, душице моя — Ерлен се сгуши в скута й и обгърна талията й с ръце. — Снощи не се стърпя да чакаш кротко…

Тя наведе глава и скри лице в рамото му.

На четвъртия ден двамата потърсиха убежище в брезовата гора между ниските скали пред имението, защото тогава арендаторът обикновено прибираше сеното. Кристин и Ерлен безмълвно постигнаха съгласие да не издават, че тя му е на гости. Той слиза на няколко пъти до къщите долу за храна и напитки, но тя остана, скрита в пирена между нискостеблените брези. Сега от мястото, където седяха, виждаха как мъжът и жената от съседната къща мъкнат едва–едва балите със сеното на гръб.

— Кристин, помниш ли, че някога ми обеща да ми помагаш, когато се озова в малко стопанство без слуги? Щяла си да гледаш две крави и няколко овце.

Кристин се разсмя, докато си играеше с косата му.

— И какво според теб ще си помислят синовете ни, ако майка им ги изостави сами в имението?

— На тях ще им хареса сами да се разпореждат в „Йорун“ — засмя се Ерлен. — Гауте е пълноправен стопанин, макар и съвсем млад, а Нокве е кажи-речи вече мъж.

— А, не — възрази майката. — Той така си мисли, както впрочем и останалите му братя без двамата мъници, но има още много хляб да изяде, преди да му дойде умът в главата.

— Ако се е метнал на баща си, ще се вразуми късно или просто никога — отвърна Ерлен и се усмихна загадъчно: — Кристин, ти все още си въобразяваш, че можеш да скриеш децата зад полата си, но на Нокве през лятото му се роди син. Сигурно не си разбрала.

— Не! — възкликна тя ужасена и пламнала от срам.

— Да, но детето се роди мъртво. Нокве престана да се мярка близо до майката — съпругата на покойния син на Пол, която живее тук наблизо. Вдовицата твърдеше, че детето било негово, и Нокве определено имаше вина в случая, каквото и да говорим. Да, с теб остаряваме…

— Нима не се възмущаваш, задето синът ти си е навлякъл безчестие и е причинил такова нещастие!

Сърцето я заболя от лекомислените думи на мъжа й. Ерлен сякаш се забавляваше, че тя едва сега научава за детето на Нокве.

— Какво очакваш да кажа? Момчето е вече на осемнайсет. Сама виждаш, няма смисъл да следиш зорко синовете си, все едно са още невръстни деца. След като се пренесеш при мен, ще се погрижим да задомим Нокве.

— Ерлен, нали осъзнаваш колко трудно ще ни бъде да намерим подходяща жена за него. Не, мъжо, случилото се е знак, че е редно да се прибереш с мен у дома и да ми помогнеш да укротим младежите.

Ерлен отривисто се надигна на лакът:

— Няма да се прибера, Кристин. В родния ти край ме посрещнаха като чужденец, такъв и ще си остана. Всички хора ме възприемат единствено като осъден за предателство към короната и измяна на родината. Нима никога не си се замисляла, че през всичките тези години, прекарани в „Йорун“, се чувствах не на място, защото в „Хюсабю“ бях свикнал да ме уважават и почитат. На младини пак ми се носеше слава на морално пропаднал и ме отлъчиха от Църквата, но въпреки всичко бях Ерлен Никулаусьон от „Хюсабю“! После дойде времето късметът да ми се усмихне и успях да покажа, че не съм помрачил съвсем славата на прадедите си. Казвам ти, в това малко стопанство съм свободен. Никой не ходи след мен да проверява какво върша, никой не злослови зад гърба ми. Кристин, единствена моя любима, чуй ме, остани при мен! Никога няма да съжаляваш за решението си. Тук ще живеем по-добре отколкото в „Хюсабю“. Не зная защо, но там така и не успях да се почувствам весел и безгрижен. Докато Елине беше при мен, изживях същински ад, а и двамата с теб не бяхме истински щастливи. Но сам всемогъщият Бог ми е свидетел, че от мига, когато се запознахме, не съм спирал да те обичам. „Хюсабю“ беше прокълнато място. Майка ми се измъчваше до смърт, а баща ми винаги беше намръщен. Тук ще заживеем щастливо, Кристин. Само пожелай да останеш при мен. Кълна се в смъртта на Спасителя на кръста, днес изпитвам към теб същата любов, каквато изпитвах вечерта, когато спа под пелерината ми след празника на света Маргарита Антиохийска. Тогава те гледах и си мислех колко си нежна, свежа, млада и неопетнена като цвете!