Сигрид Унсет - Кръстът

Ерлен се приближи бързо към нея. Тя вирна отривисто брадичка:

— Удари ме де! И друг път си ми посягал, ще го преживея и сега.

— Изобщо не съм възнамерявал да те удрям.

Той стоеше с ръка, подпряна на масата. Двамата отново впиха поглед един в друг, а по лицето му се изписа непривично за него необяснимо спокойствие, което го обземаше много рядко. Сега реакцията му я вбеси. Несъмнено правото е на моя страна, а Ерлен безотговорно бълва пълни безсмислици, смяташе тя, ала изражението му създаваше у нея усещането, че цялата вина е нейна.

Погледна го и изрече, разтреперана от ужас заради думите си:

— Ако някога твои деца си възвърнат владенията ти в Трьонделаген, те няма да са моите синове.

По лицето на Ерлен се разля кървава червенина:

— Явно не можеш да устоиш на изкушението да ми натякваш за Сюнива Улавсдатер.

— Не аз споменах името й.

Червенината по лицето на Ерлен се сгъсти още повече.

— Някога замисляла ли си се, че може би и ти имаш известна вина за случилото се, Кристин? Сети се за онази вечер в Нидарус, когато застанах пред леглото ти. Разкайвах се за постъпката си, разнежен и тъжен, и покорно те помолих за прошка, задето ти измених, скъпа съпруго. В отговор ти ме посъветва да се върна там, където съм прекарал предната нощ.

— Откъде да предполагам, че си нощувал при съпругата на твой роднина…

Ерлен постоя замислен. Лицето му ту се обливаше в руменина, ту пребледняваше. После излезе безмълвно от стаята.

Стопанката не помръдна от мястото си. Дълго остана неподвижна, със здраво стиснати ръце под брадичката, загледана в свещта.

Изведнъж се изправи рязко и въздъхна проточено. Поне веднъж трябва да понесе упреците й…

Чу шум от копита на двора. По звука прецени, че конят е само един. Прокрадна се до вратата, спотаи се зад гредите на покритата галерия и надникна крадешком.

Утрото вече разпръскваше нощния мрак. На двора стояха Ерлен и Юлв Халдуршон. Ерлен държеше коня си за юздата. Жребецът беше оседлан, а ездачът — в пътническо облекло. Двамата мъже поговориха, но Кристин не чу за какво. После Ерлен се метна на коня и пое на север, към портата на имението, без да поглежда назад. Юлв вървеше до жребеца и двамата продължиха разговора си.

Кристин изчака Ерлен и Юлв да се изгубят между загражденията и се промъкна навън. Забърза с безшумни стъпки към портата, застана там и започна да слухти. По главния път отекнаха копитата на Черньо, който вече препускаше в тръс.

Юлв се върна. Сепна се, когато забеляза стопанката.

Известно време двамата се измерваха с поглед в дрезгавина. Юлв беше обул обувките си на бос крак, а под наметката беше още в нощни дрехи.

— Какво става? — попита разтревожено Кристин.

— Откъде да знам? Ти ми кажи.

— Накъде тръгна?

— Към „Хауген“. Ерлен дойде да ме събуди. Искал да тръгне още тази нощ. Бързаше много. Помоли ме да му изпратя разни неща.

Кристин не продума дълго.

— Ядосан ли беше?

— Не, видя ми се спокоен. Кристин — подхвана тихо Юлв, — опасявам се, че си казала неща, които би било по-добре да премълчиш.

— Поне веднъж трябваше да изтърпи да му говоря като на разумен мъж — разпалено възрази тя.

Двамата бавно тръгнаха към къщите. Юлв се запъти към дома си, но Кристин го последва:

— Юлв, сроднико — умолително и боязливо се обърна към него тя, — преди винаги си ме съветвал да проявявам твърдост и да разговарям сериозно с Ерлен в името на синовете ми.

— С годините помъдрях, Кристин, но ти явно не си — отвърна той.

— Голяма утеха, няма що — горчиво рече тя.

Юлв положи мълчаливо тежката си ръка върху рамото й. Постояха така. Наоколо цареше пълна тишина. Чуваше се дори безконечното глухо бучене на реката, което те обикновено изобщо не забелязваха. Петлите в околността пропяха. Кукуригане отекна и от двора на Кристин.

— Наложи ми се да пестя утехата, Кристин. Тази стока никак не спори през последните години. Не бива да я разхищаваме, защото не се знае за колко време ще трябва да ни стигне наличната.

Тя се отдръпна от ръката му. Прехапа силно долната си устна и извърна лице. После се завтече към стаята с огнището.

Утрото настъпи вледеняващо студено. Стопанката се загърна в палтото си и си сложи качулката. Седна на ръба на изстиналото огнище и се сви на кравай. Подпъхна мокрите си от росата обувки под роклята, скръсти ръце над коленете си и започна да размишлява. От време на време лицето й потреперваше, но от очите й не потекоха сълзи.