Сигрид Унсет - Кръстът

Еднообразното бучене на реката разтърси напрегнатото й до краен предел тяло. Събуди спомен за нещо, случило се преди цяла вечност. Още тогава осъзна, че няма да понесе съдбата, която сама си избра. Пожертва спокойния си, защитен живот като девойка заради унищожителна страст. От този миг живееше в непрестанен страх. След като стана майка за пръв път, изгуби завинаги свободата си. Още съвсем млада, Кристин се отдаде на света и колкото повече риташе и се съпротивляваше на хватката му, толкова по-здраво я стискаше той. Майката пазеше ревниво синовете под крилете си, вцепенени от принудата на преходни грижи. Цял живот Кристин се мъчеше да скрие от хората колко ранима и изплашена се чувства. Вървеше изправена, горда, със спокойно изражение, премълчаваше тревогите си и се бореше с всички сили да осигури добър живот на децата си.

Непрекъснато я глождеше дълбоко спотаен страх, от който й секваше дъхът: ако им се случи нещо лошо, няма да го понеса. Сърцето й се свиваше при спомена за родителите й. Лавранс и Рагнфрид цял живот трепереха над децата си. Двамата понесоха търпеливо бремето си, и то не защото обичаха по-малко децата си, а защото ги обичаха по-всеотдайно.

Нима така щеше да свърши борбата й… Нима тези седем непослушни ястребчета, които отгледа в гнездото си, са чакали нетърпеливо да удари часът, когато крилете им ще ги понесат над далечни синкави планини? А баща им просто плесваше с ръце и се смееше — летете, летете, деца мои!

Без да знаят, синовете й щяха да откъснат кървави парчета от сърцето й, когато отлетят от семейното гнездо. А тя щеше да остане сам-сама: нали преди много време по своя желание изтръгна от сърцето си корените, които я свързваха с родния й дом. Чакаше я нерадостно бъдеще…

Обърна се и заприпка по бледия килим от изсъхнал бодлив еленов лишей. Загърна се грижливо, та дрехата й да не се заплита в клоните. Най-сетне стигна до малките ливади на север от бараката за празненства и от църквата, тръгна през полето и зърна човешка фигура на пътя.

— Ти ли си, Кристин? — извика Ерлен. — Много се забави, а стана късно. Притесних се.

— Заради мен ли? — попита тя, а гласът й прозвуча по-сурово и надменно, отколкото възнамеряваше.

— Е, не съм се изплашил. Просто се сетих, че трябва да те посрещна.

Докато вървяха към имението, размениха едва две–три думи. В двора на „Йорун“ цареше тишина. Всички си бяха легнали. Само няколко коня пасяха кротко до къщата.

Ерлен тръгна направо към спалнята, но Кристин се насочи към готварницата.

— Трябва да проверя нещо — отговори тя на въпроса му.

Ерлен застана на чардака. Кристин излезе от готварницата с борова главня в ръка и влезе в стаята с огнището. Мъжът почака малко, после слезе и тръгна след нея.

Кристин запали свещ и я постави върху масата. По тялото на Ерлен преминаха ледени тръпки при вида на жената, застанала до свещта в празната къща. В стаята беше останала само закованата за пода покъщнина. Под пламъка на свещта проблясваше голото, захабено дърво. Стопанката бе хвърлила самотната главня в студеното изметено огнище и сега вътре едва–едва тлееше жар. Ерлен и Кристин не използваха тази стая. Сигурно измина половин година, откакто последно палиха огън тук. Въздухът беше тежък, спарен. Отдавна никой не бе отварял вратата и капака на тавана и вътре не бяха нахлували разнообразните, живителни миризми на човешко присъствие и дейност. Миришеше на вълна и кожа. На неизползваното легло, където някога спяха Лавранс и Рагнфрид, бяха натрупани навито на руло кожи и чували, които Кристин извади от килера.

Върху масата лежаха пръснати кълбета конци, ленена и вълнена прежда за кърпене. Когато боядисваше тъкани, Кристин ги остави тук, за да освободи място. Сега стопанката се зае да ги подрежда.

Ерлен седна на почетното място на масата. Снажната му фигура изглеждаше много самотна сред празното пространство. Слугите бяха изнесли възглавниците и чергите и сега пейките зееха пусти. Двамата поборници за каузата на свети Улав с шлемове и щитове, украсени с кръстен знак, които Лавранс бе изобразил върху подпорите на почетното място, надничаха унило и сърдито изпод тесните кафяви ръце на Ерлен. Приживе Лавранс нямаше равен, що се отнася до дърворезба с дървесни листа и животни, но не умееше да гравира човешки образи.

Двамата съпрузи мълчаха дълго. В тишината се чуваше само глухото топуркане на конски копита по поляната на двора, където пасяха добичетата.

— Няма ли да си лягаш, Кристин? — не се стърпя накрая Ерлен.