Сигрид Унсет - Кръстът

Понякога й се струваше, че се намира от другата страна на езерото, а друг път изобщо не присъстваше на мястото на случката, но виждаше всичко.

Малкият й син снове напред-назад, разглежда наоколо, къса цветята. И макар сърцето й да се свива от смътен страх, от зловещо предчувствие за предстоящо нещастие, в съня си майката винаги усещаше първо мощен прилив на болезнена сладост, докато гледа хубавото си дете на поляната.

После вижда как от тъмната гора излиза рунтаво туловище. Движи се безшумно, а в малките му зли очи проблясва пламък. Мечката стига до най-високата част на поляната, спира се, поклаща главата и раменете си и души. После хуква напред. Кристин не е виждала никога жива мечка, но знае, че тези зверове не тичат така. Това не може да е истинска мечка. Тя бяга като котка. Посивява и заприличва на огромна рунтава котка, която се спуска по поляната на големи, меки подскоци.

Майката изпада в неистов ужас, но не може да спаси малкия, нито да го предупреди. Детето усеща, че става нещо необичайно. Обръща се леко и поглежда през рамо. Надава вледеняващ немощен вик и започва да тича надолу, като вдига краката си високо, по детски, в избуялата трева. Майката чува ясно шума от прекършените сочни стъбла на цветята, докато малкият си проправя път през гъстата растителност. Спъва се в тревата, пада по очи и само след миг звярът се озовава над него с извит нагоре гръб и глава, забита между предните лапи. После Кристин се събужда.

Всеки път, след като сънуваше този кошмар, не заспиваше часове наред. Мъчеше се да се успокои: та това е само сън! Прегръщаше Мюнан, който спеше до нея, и разсъждаваше какво би могла да направи, ако изпадне в такова положение. Ще подплаши животното с вик, ще размаха кол, а и нали винаги носи на колана си дългия остър нож.

И тъкмо когато успееше да се поуспокои, отново я връхлиташе ужасът на кошмара: тя стои, вцепенена от непоносима болка и гледа безпомощно как клетото й дете напразно се мъчи да избяга от лапите на силното, кръвожадно животно, което се приближава с неумолима бързина. Кръвта й започваше да кипи, да бушува, а тялото й набъбваше и тя очакваше сърцето й да се пръсне, неспособно да понесе толкова бурна стихия.

Колибата на Ингебьорг се намираше на хребета Хамер, малко по-надолу от пътя, който продължаваше да се изкачва. Колибата стоеше пуста от много години, а земята около нея обработваше селянин — арендатор, но той си построи друга къща наблизо. В колибата се нанесе странстващ болен просяк, след като силите му го напуснаха и не успя да продължи с останалите си другари. Кристин знаеше за клетника и му изпрати храна, дрехи и лекарства, но едва сега намери време да го навести.

Видя, че болният вече бере душа. Даде торбата си на просякинята, която го гледаше, и се постара да облекчи страданията на клетника. Очакваха свещеника да дойде всеки миг и Кристин изми лицето, ръцете и краката на умиращия, за да е чист преди тайнството на елеосвещението.

Въздухът в малката стая беше силно задимен и натежал от ужасна, задушлива смрад. Дойдоха две жени, изпратени от арендатора, и Кристин им заръча да изпратят вест в „Йорун“, ако им потрябва нещо, сбогува се с тях и си тръгна. Обзе я неочакван, болезнен страх от срещата със свещеника, който носеше Тялото Господне, и затова зави по първата странична пътека. Тя обаче се оказа проходима само за добитък и Кристин с мъка си проправяше път. Повалени от вятъра дървета издигаха зловещо корените си във въздуха; когато не можеше да мине отстрани, й се налагаше да се катери по тях. Кристин слизаше по грамадни камъни, а под краката й се свличаха парчета мъх. В лицето й се заплитаха паяжини, а клоните я шибаха и дърпаха дрехите й. Когато трябваше да прескочи поток или стигнеше до равно, влажно място в гората, се оказваше почти невъзможно да премине през гъстите, мокри храсталаци. А противните бели насекоми хвърчаха навсякъде. Събираха се под дърветата в мрака и литваха на цели ята от пирена, когато Кристин нагазеше в него.

Най-сетне излезе на скалистия терен до Логен. Боровата гора тук оредяваше, защото дърветата бяха принудени да сплитат корените си в неплодородна почва, а по земята растяха само ниски, сиво-бели лишеи, които скърцаха под краката й. Тук–там чернееше по някой пиренов храст. Мирисът на иглички стана по-горещ, сух и остър. В тези части на гората боровете винаги изглеждаха леко пожълтели още от ранна пролет. Белите молци продължаваха да я преследват.

Привлече я бумтенето на реката. Приближи се до ръба и се загледа надолу. В пропастта под нея проблясваше водата, която кипеше буйно и се спускаше стремглаво от скала на скала.