Сигрид Унсет - Кръстът

— А ти?

— Смятах да те изчакам.

— Не искам да се качвам в спалнята. Не мога да заспя.

— Какво ти тежи толкова, че не ти дава да заспиш, Кристин? — попита след малко той.

Стопанката се поизправи с кълбо пиреново зелена вълнена прежда в ръце. Усукваше я между пръстите си.

— Днес ви чух да обсъждате нещо с Нокве — подхвана тя и преглътна с мъка няколко пъти, защото гърлото й беше пресъхнало. — Той спомена, че службата при високопоставени не била за него, но после отворихте дума за Ивар и Скюле…

— А, това ли! — поусмихна се Ерлен. — Само напомних на Нокве, че имам зет, на когото мога да разчитам. Сега Герлак Тидекенсьон едва ли ще ми целува ръцете и с някогашния ентусиазъм ще ми помага да свалям палтото и меча си. Но той притежава търговски кораб и има богати роднини в Бремен и Кинг Лин. Ще го накарам да разбере, че е длъжен да се погрижи за братята на съпругата си. Някога, когато имах пари, осигурих на дъщеря ми пребогата зестра.

Кристин посрещна думите му с мълчание. Ерлен се обърна към нея малко рязко:

— За Бога, престани да стоиш като истукан…

— Никога не съм допускала, че децата ни ще бъдат принудени да си вадят хляба по чуждите къщи.

— Нито пък аз, дявол да го вземе! Но ако и седмината решат да си изкарват прехраната в стопанството ти, ще им се наложи да свикнат със селския труд, а синовете ми не са родени за земеделци. Ивар и Скюле са побойници от малки, а онзи, който си реже храната с меч, няма да остане гладен, Кристин.

— Искаш да ги направиш наемни войници ли?

— Самият аз като млад служих на граф Якоб. Бог да го поживи! При него научих неща, които човек не може да усвои у дома, независимо дали се налива с бира, седнал на разкошното си почетно място със сребърен колан около корема, или върви след ралото и вдишва пръднята на добичетата. Докато бях паж при графа, живеех свободно. Заявявам го съвсем отговорно, макар че още на възрастта на Нокве ми привързаха онова бреме за крака. Поне успях да се порадвам на младостта си.

— Как смееш да говориш така! — очите на Кристин потъмняха. — Нима има по-непоносимо нещастие от това твоята презряна, злочеста съдба да сполети и синовете ти?

— Опазил ги Бог от такава участ! Те няма да допуснат моите грешки. Човек може да постъпи на служба при високопоставен благородник, без да си докара моето нещастие, Кристин.

— Всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат, е казано в Библията, Ерлен!

— Да, чувал съм го, скъпа моя. И въпреки това повечето от предците ни издъхнаха като праведни християни в леглата си, след като получиха последно причастие и утеха за душите си. Спомни си как почина баща ти. На младини той е показал, че е храбрец и умее да върти меча.

— Баща ми се отзова на военна повинност, Ерлен. Той и останалите участници в похода са грабнали оръжията и са тръгнали на война по заповед на краля, за да бранят родните земи. Татко винаги казваше: не подобава на покръстени мъже, християни, да вдигат оръжие един срещу друг, защото Господ не ни е създал да се изтребваме.

— Зная, зная. Но светът е устроен така, откакто Адам и Ева вкусили от дървото на живота. Случило се е преди много, много години, когато още не съм бил роден. Какво да направя, като се раждаме с греха в душите си.

— Засрами се от думите си!

— Кристин — пламенно продължи Ерлен, — отлично знаеш, че никога не съм се възпротивявал на християнския си дълг да се покая за греховете си и да ги изкупя. Не живея според християнски морал, не отричам. Като дете и младеж видях твърде много. Баща ми беше скъп приятел на влиятелните духовници от клира. Влизаха и излизаха от кабинета му като сиви свине. Помня архиепископ Айлив от времето, когато беше още свещеник, помня Сигват Ланде и всички техни сподвижници. Тези Божии люде подклаждаха само крамоли и раздори. Държаха се коравосърдечно и безжалостно към архиепископа си. В сърцата на тези хора, които всеки ден държаха най-драгоценни реликви в ръцете си и подаваха на миряните Кръвта и Тялото Господни с хляба и виното, нямаше място за благочестие и смирение.

— Не бива да осъждаме свещениците, казваше баща ми. Наш дълг е да сведем чела пред свещената им служба и да им засвидетелстваме подчинението си. Единствено Всемогъщият Бог може да осъжда тяхната човешка природа.

— Дааа — проточено отвърна Ерлен. — Чувал съм го да говори така, а и ти си ми казвала неведнъж. Зная, че никога няма да успея да живея праведно като теб, Кристин, но според мен тълкуваш погрешно Божието слово, като таиш в себе си горчивината от нанесените ти обиди и не ги забравяш. Лавранс също беше доста злопаметен. Чакай, не обиждам баща ти. Той беше благочестив и благороден, каквато несъмнено си и ти. Но често, когато те чуя да говориш кротко и благо, та от устата ти капе мед, се опасявам, че пак си спомняш колко несправедливо съм постъпил към теб. Нека Господ отсъди дали християнското ти смирение е искрено, или само на думи…