Сигрид Унсет - Кръстът

— Лавранс поначало си беше забележително христолюбив човек — отбеляза Видар. — Когато станеше дума за Църквата или за бедните, не жалеше нито земи, нито добитък.

— Вярно е — кимна замислено Холмгайр. — Ако бях богат колкото него, сигурно и аз щях да се поохарча, за да си купя душевен мир. Но едва ли щях да пръскам с шепи имоти и пари като него. Не само това, ами и след всяко посещение при свещеника — а Лавранс се изповядваше всеки месец — излизаше със зачервени очи и побелели бузи.

— Сълзите на разкаянието са милостивият дар на Светия Дух, Холмгайр — обади се старият Ингемюн Бьорншон. — Блажен е онзи, който успее да изплаче греховете си на този свят. Ще му е много по-леко в отвъдния…

— Значи Лавранс отдавна вече е в Божието царство — заключи Холмгайр, — като се има предвид колко стриктно спазваше постите и на какви мъчения подлагаше плътта си. Чувал съм, че на Разпети петък се заключвал в спалнята си и се бичувал с камшик.

— Затваряй си устата — сряза го Симон Андресьон, разтреперан от оскърбление.

Лицето му се обагри в кървавочервено. Не знаеше дали казаното от Холмгайр е истина, но когато разтребваше сандъците с личните вещи на тъста си, на дъното на един от тях, пълен с книги, намери малка продълговата дървена кутия, а вътре — камшик като онези, които в манастирите наричат „дисциплина“. Преплетените кожени ремъци бяха покрити с тъмни петна, вероятно от засъхнала кръв. Симон изгори камшика със страхопочитание, примесено със скръб. Съзнаваше, че е докоснал част от живота на Лавранс, която тъстът му ревниво е пазел от очите на близките си.

— Както и да е. За всеки случай Лавранс не е казвал това на слугите си — тросна се Симон, след като намери сили да постави Холмгайр на мястото му.

— Сигурно тези слухове са просто измислица — съгласи се синът на свещеника. — Лавранс едва ли е имал да изкупва толкова тежки грехове, че да се самобичува — при тези думи по устните на Холмгайр заигра лукава усмивка. — Ако бях живял толкова праведно и христолюбиво като Лавранс Бьоргюлфсьон и бях женен за тази вечно навъсена жена, Рагнфрид Иваршдатер, по-скоро щях да оплаквам греховете, които не съм извършил…

Симон скочи като ужилен и удари Холмгайр в лицето. Момъкът залитна към огнището. Камата падна от пояса му, но той тутакси я вдигна и се нахвърли върху Симон. Симон се защити с ръка, увита във връхната му дреха, стисна Холмгайр за китката и се помъчи да му отнеме камата. Синът на свещеника успя да му нанесе няколко удара с юмрук в лицето. Симон обезвреди и двете му ръце, но младежът заби зъбите си в плътта му.

— Сега ще ме хапеш ли, куче такова!

Симон го пусна, изтича и извади меча от ножницата си. Нахвърли се върху Холмгайр. Младежът се огъна назад, а няколко сантиметра от стоманата потънаха в гърдите му. После тялото му се отдръпна от острието на меча и падна тежко наполовина в огъня.

Симон захвърли оръжието и се втурна да вади Холмгайр от пламъците, ала видя как Видар, замахнал с брадвата си над главата му, се кани да го посече. Симон се наведе, отстъпи встрани и грабна меча си тъкмо навреме, за да отблъсне острието на Алф Айнаршон — шерифа. После Симон се завъртя и отново се видя принуден да се защитава от брадвата на Видар. С крайчеца на окото си зърна как Бьорн от „Люне“ и синовете му са застанали зад гърба му и се канят да го пронижат с върховете на копията си. Избута Алф напред към другата стена, но забеляза, че отзад се задава Видар. Вече беше измъкнал Холмгайр от пламъците — нали двамата бяха братовчеди — а откъм огнището приближаваха мъжете от „Люне“. Симон се оказа обграден от всички страни. И макар в тази критична ситуация да беше принуден да брани живота си със зъби и нокти, го обзе смътно, обезкуражаващо учудване, че всички са срещу него…

В следващия миг мечът на Ерлен разцепи въздуха между мъжете от „Люне“ и Симон. Туралде се олюля настрани, отдалечи се и се подпря на стената. Със светкавична бързина Ерлен прехвърли меча в лявата си ръка и изби оръжието от ръцете на Алф. Мечът отхвръкна и издрънча върху пода. С дясната си ръка Ерлен хвана копието на Бьорн за дръжката и наведе острието надолу.

— Излизай! — останал без дъх, извика той на Симон и го защити от Видар.

Симон скърцаше със зъби. Втурна се да се бие с Бьорн и Ингемюн. Ерлен стоеше плътно до него. Изкрещя, за да надвика шума от стъпките и ударите на оръжията:

— Чуваш ли, излизай, глупако! Тръгвай към вратата! Трябва да бягаме!

Симон разбра, че Ерлен иска двамата да излязат от бараката, и започна да отстъпва заднишком към вратата, като продължаваше да се бие. Изтичаха през преддверието и се озоваха на двора: Симон на няколко крачки пред Ерлен, който още беше пред вратата с наполовина вдигнат меч и лице, обърнато към преследвачите им.