Сигрид Унсет - Кръстът

Събраха се доста хора и понеже жената и децата на арендатора лежаха болни в къщата, се наложи мъжете да проведат срещата си в стара порутена барака. Стените й не бяха добре уплътнени и те не съблякоха кожусите си. Мъжете останаха с ръце върху оръжията и не разпасаха мечовете си — знак, че нямат желание да се бавят повече от необходимото. Но все пак трябваше да сложат някой залък в устата си, преди да тръгнат отново на път. След като приключиха с обсъждането около три следобед, мъжете развързаха торбите с провизии, оставиха ги на пейките или направо върху пода — вътре нямаше маса — и се подкрепиха.

От името на енорийския свещеник в Квам се яви синът му Холмгайр Мойсесьон. Знаеха го като небрежен и неблагонадежден млад мъж и малцина го харесваха, за разлика от баща му. Свещеникът се радваше на всеобща любов, а майката на Холмгайр произлизаше от уважаван род. Холмгайр обаче — едър и силен — се държеше сприхаво и лесно губеше търпение с околните. Затова никой не искаше да го дразни. Хората все пак оценяваха остроумните му думи.

Симон го беше виждал само няколко пътя и го смяташе за доста неприятен на външен вид. Холмгайр имаше издължено тясно лице, осеяно с лунички. Изпод тънката му горна устна се подаваха едри пожълтели зъби и му придаваха вид на плъх. Но някога отец Мойсес беше добър приятел на Лавранс, а като малък синът му расна в „Йорун“ под грижите на Лавранс и Рагнфрид и им помага в стопанството, докато свещеникът го призна за свое дете и му осигури права на законороден син. Затова Симон се стараеше да се държи дружелюбно към Холмгайр Мойсесьон.

Сега Холмгайр търколи един пън до огнището, седна, набоде парчета от сухоежбината си — печен дрозд и резени сланина — на камата си и ги стопли на огъня. Боледувал и свещеникът му позволил да яде блажно четиринайсет дни, оправда се той пред останалите, които дъвчеха хляб и замръзнала сушена риба, а в ноздрите им нахлуваше изкусителната миризма на месо.

Симон беше в лошо настроение. Не точно ядосан, но малко засрамен. Целият случай с правата за собственост върху това имение представляваше труден казус, а писмата, останали от Лавранс, бяха написани нечетливо. Но когато тръгна за насам, Симон все пак си мислеше, че е проумял как стоят нещата, защото сравни писмата с други документи. Ала тук, след като изслуша показанията на свидетелите и разгледа наличните писма, осъзна колко неаргументирано становище си е изградил. Останалите мъже също не успяха да разтълкуват какво собствено постановяват писмата. И шерифът се оказа безсилен. Заговори се, че случаят ще стигне до тинга, но неочаквано думата взе Ерлен. Поиска да му дадат писмата.

Досега той слушаше напълно безучастно. Изведнъж обаче се събуди. Разгледа внимателно всички документи, а някои препрочете. После кратко и ясно обобщи смисъла им. Според закона това било така и така; неясните и тромави изрази можели да се разбират така или така; ако случаят стигнел до тинга, щели да отсъдят така или така. После предложи решение, което удовлетворяваше хората с права върху земите, но не ощетяваше и настоящите собственици.

Докато говореше, Ерлен бе отпуснал лявата си ръка върху дръжката на меча, а с дясната небрежно размахваше купчината писма. Държеше се самоуверено, все едно той ръководи срещата, но Симон усещаше, че не го прави съзнателно. От времето, когато в качеството си на областен управител свикваше местните тингове, Ерлен беше придобил навика да се изправя пред останалите и да говори. Обръщаше се към присъстващите с въпроса дали са съгласни с него и дали разбират какви аргументи излага, но сякаш разпитваше свидетели. Не се държеше неучтиво и все пак създаваше усещането, че неговата задача е да пита, а другите са длъжни да му отговарят. След като приключи с изложението си, Ерлен подаде писмата на шерифа като на свой подчинен, седна, а докато другите изразяваха мнение по въпроса и Симон вземаше участие в разговора им, Ерлен слушаше с вид на човек, когото това не го засяга. Когато се обърнеха към него за съвет, отговаряше лаконично, еднозначно и назидателно, като през цялото време човъркаше с нокът няколко мазни петна върху гърдите си, оправяше колана си, подръпваше ръкавиците в ръцете си и демонстрираше с какво нетърпение очаква края на срещата.

Останалите приеха предложението на Ерлен, а и Симон го сметна за доста задоволително. Той не би могъл да обърне правен спор в своя полза.

Настроението му обаче се понижи. Осъзнаваше отлично, че е непростимо незряло да се ядосва, задето Ерлен е проумял случая, а той — не. Напълно естествено е Ерлен да умее да тълкува закона и да разгадава неясни писма, защото години наред работата му се състоеше в това да дава правни съвети на хората и да разнищва спорни въпроси. Но решителната намеса на Ерлен дойде доста неочаквано за Симон. Снощи в „Йорун“, когато повдигна въпроса за предстоящата среща, баджанакът му не изрази мнение. Явно слушаше с половин ухо. Безспорно бившият областен управител притежаваше нужните юридически познания, за разлика от обикновените селяни, но докато съветваше останалите с равнодушно дружелюбие, се държеше, все едно законите в страната не го засягат лично. У Симон се породи неясното усещане, че Ерлен никога не е смятал закона за ръководно начало в своя живот.