Сигрид Унсет - Кръстът

Освен с животновъдството в „Йорун“ Юлв не беше запознат и с други особености в този край на страната. В Трьонделаген се беше наложила традицията земевладелецът да определя едностранно какви продукти да получава от арендатора си. Обикновено господарят изискваше да му се издължават в сено, кожи, брашно, масло или вълна, независимо че в споразумението помежду си са се разбрали само за един вид продукт или пари. Земевладелецът или наместниците му определяха стойността на продуктите съвсем безразборно и както им е изгодно. Но когато Юлв предяви такива претенции пред арендаторите на Кристин, те го обвиниха в злоупотреба и грубо нарушение на закона. И действително имаха право. Оплакаха се на стопанката на „Йорун“ и тя веднага смъмри Юлв за поведението му. Симон обаче чуваше как арендаторите упрекват не само Юлв, но и Кристин Лаврансдатер. Ако се случеше да присъства на подобен разговор, той се мъчеше да обясни на хората, че господарката не е знаела каква аренда е поискал икономът й от селяните, а Юлв е постъпил така, защото в родния му край всички земевладелци правят така. Макар й никой да не му казваше право в очите, че не вярва на думите му, Симон усещаше хорското недоверие.

Симон нямаше представа кое е за предпочитане — Юлв да остане в „Йорун“ или да замине за Скаун. Не му стигаше умът как ще се справи Кристин без помощта на верния си трудолюбив помощник. Ерлен не притежаваше нужните качества, за да поеме управлението на имението, а синовете им бяха още малки. Но Юлв вече й навлече достатъчно беди, като настрои цялата околност срещу стопанката. Освен това прелъсти девойка от знатен и почитан род в Гюдбранската долина. Само Господ знаеше колко тежко й е на Кристин и без това…

Положението на стопаните на „Йорун“ не беше с нищо по-леко от участта на Юлв. Жителите на долината не харесваха Ерлен. Докато Юлв се държеше надменно и открито провокативно, стопанинът предизвикваше още по-силно хорската неприязън с мекия си, малко нерешителен характер. Ерлен Никулаусьон не допускаше, че с поведението си настройва враждебно хората. Винаги си оставаше един и същ, независимо дали е богат, или беден. И през ум не му минаваше, че някой би го сметнал за високомерен. Ерлен организира заговор срещу своя господар, краля, въпреки роднинската им връзка и правомощията, които бе получил от него в качеството си на негов приближен, а после предизвика провала на начинанието с лекомислието и несъобразителността си. При все това Ерлен не се питаше дали в очите на хората изглежда като мерзавец. Симон недоумяваше какво си въобразява той…

Не беше лесно да разбереш що за човек е Ерлен. Когато двамата разговаряха, думите на Ерлен в никакъв случай не звучаха глупаво, но той явно не съумяваше да си вземе поука от собствените си прозрения. По нищо не личеше, че е в напреднала възраст. Мъжете на неговите години имаха вече големи внуци. По лицето му ясно личаха бръчки, а косите му бяха прошарени, но двамата с Никулаус изглеждаха като братя, не като баща и син. Ерлен беше запазил снажната си тънка фигура и младежкия си звучен глас. Сред хората се държеше непринудено и самоуверено, с присъщото си ненатрапчиво обаяние. Поначало той не беше особено разговорлив сред непознати и общуваше сдържано с тях. И във възход, и в падение не търсеше хората, а чакаше те да го потърсят. Но сякаш не забелязваше, че вече никой не се сеща за него. Всички едри земевладелци от долината, чиито приятелства бяха скрепени с бракове, се възмущаваха от този високомерен пълководец от Трьонделаген. Макар и принуден от злощастната си съдба да заживее сред тях, той все още се смяташе за твърде знатен и изискан за компанията им.

Но най-силно негодувание срещу Ерлен Никулаусьон предизвикваше вината му към мъжете от „Сюнбю“, които той завлече в нещастието си. Лишиха Гюторм и Боргар, синовете на Трун Иваршон, от всякакви права и всеки можеше да ги убие безнаказано. Кралят конфискува дяловете им от наследството на Йеслингите и половината от земите, които имаха право да откупят, след като родът им ги бе притежавал дълги години. Ивар от „Сюнбю“ се видя принуден да плати скъпо, за да си възвърне благоволението на крал Магнюс. След като монархът преотстъпи иззетите земи на рицар Сигюр Ерленсьон Елдярн — не безвъзмездно, разбира се, както шушукаха хората, — синовете на Трун Ивар и Ховар (който не беше посветен в коварния заговор на братята си) продадоха дяловете си от областта Воге на Сигюр. На тях и на Кристин и Рамборг той им се падаше братовчед: неговата майка, Гюдрюн Иваршдатер, беше сестра на Трун и на Рагнфрид. Ивар Трунсьон се премести в „Рингхайм“ — имение на съпругата му. Един ден децата му щяха да живеят в земите на майка си. На Ховар му останаха още доста имоти, но повечето от тях се намираха в местността Валдрес, а след женитбата си той се сдоби с големи владения в областта Борге. Но на хората от Воге и Северната долина им се струваше голямо нещастие прочутият род на кралския васал да изгуби завинаги „Сюнбю“, където потомците му живееха и управляваха от прастари времена.