Сигрид Унсет - Кръстът

Влезе Арнерд да пита за някакъв ключ. Рамборг й казала, че Симон не й го е върнал.

В този дом настава все по-голяма бъркотия, помисли си стопанинът. Спомни си, че върна ключа на жена си, преди да замине на юг.

— Ще го намеря — увери го Арнерд.

Усмивката й излъчваше доброта. Очите й гледаха умно.

Не е толкова грозновата, помисли си бащата. А когато разпуснеше красивите си руси тежки коси над раменете, ставаше дори миловидна.

Незаконната дъщеря на Ерлен беше красавица, но хубостта й донесе само нещастия.

Майката на Маргрет, любовницата на Ерлен, беше жена с впечатляваща външност и произход. Ерлен никога не би се загледал в жена като майката на Арнерд. Ерлен се носеше по света надменен и горд, а зад него се редяха на опашка красиви и достойни жени и девойки, готови да му предложат любовта и авантюристичните си пориви.

Единственият грях на Симон — без да броим момчешките му лудории в кралския двор — беше с майката на Арнерд, но можеше да прояви поне повече вкус, след като така или иначе реши да оскърби добродетелната си съпруга. Симон изобщо не се бе загледал колко привлекателна е Юрун, слугинята. Дори не помнеше как се случи така, че се сближи с нея. Онази зима Симон постоянно ходеше на гуляи при приятели и познати и когато се прибираше вечер, слугинята го държеше под око и се грижеше стопанинът да си легне, без да направи някоя беля с огъня…

Увлечението с нея не му достави никакво удоволствие.

Симон не заслужаваше детето му от Юрун да стане толкова добро и така да радва душата му. Не бива да мисли за това точно сега, когато мисли за изповедта си.

Излезе от „Румюн“ по мръкнало и пое към дома си. Валеше ситен дъждец. Тръгна напряко през полето. Бледите остатъци от дневната светлина хвърляха слаби отблясъци по мокрото стърнище. На земята, до стената на старата сауна се белееше нещо лъскаво. Приближи и го огледа: парчетата от строшената през пролетта френска паница. Децата си играеха с тях, като нареждаха трапеза върху дъска, подпряна на два камъка. Симон я бутна с брадвата си и я събори.

Ядоса се на себе си, но не искаше нищо да му напомня за онази вечер.

За да изкупи поне част от вината си, задето премълча греха да използва магия, Симон разказа на отец Айрик какви сънища го измъчват. Имаше нужда и да си излее душата пред някого, разбира се. Тъкмо когато се канеше да си тръгва, го връхлетя споменът за сънищата и изпита потребност да говори за тях. А и старият, полусляп свещеник беше негов духовен баща повече от дванайсет години.

Симон се върна и отново коленичи в нозете на отец Айрик.

Свещеникът го изслуша неподвижно. После от вечния непрогледен мрак се разнесе гласът му — някога мощен, но сега прозвуча слаб по старчески:

— Това не е грях. Всеки, влязъл в лоното на Църквата, е подложен на изпитания чрез битки с дявола. Затова Господ позволява на нечестивия да обсипва хората с безброй изкушения. Докато не се предаваш и не захвърлиш оръжията си, докато оставаш предан на Господа, докато не се поддаваш на виденията, с които нечистият дух те подлъгва, с отворени очи и с ясното съзнание какво вършиш, дотогава греховните помисли не се смятат за грях.

— Няма да се предам! — изкрещя Симон и се засрами от гласа си.

Не, той никога не се бе поддал на греховните си сънища. Те го съсипваха и измъчваха. Когато след това се събудеше, имаше чувството, че са го насилили на сън.

Симон влезе в двора на „Формо“ и видя два коня, вързани за оградата: Черньо на Ерлен Никулаусьон и жребеца на Кристин. Господарят извика коняря и го попита защо не е прибрал животните в конюшнята.

— Защото гостите казаха, че нямало нужда да го правя — сопна се ратаят.

Симон доведе младото момче от „Дюфрин“. Там Хелга бе наложила всичко да се върши по рицарски маниери. Но ако този глупак Сигюр си въобразява, че може да възразява на господаря си само защото Симон предпочита да общува весело и шеговито с хората си и рядко се обижда от по-невъздържаните отговори на слугите си, явно е сбъркал. Прииска му се да постави на място момчето, но се въздържа. Та нали току-що се върна от изповед. Ще възложи на Юн Долк да се погрижи за новия слуга и да го научи, че селските обичаи във „Формо“ се спазват строго, колкото и благородническите порядки в „Дюфрин“.

Вместо да смъмри Сигюр, стопанинът само го попита да не би чак тази година да е слязъл от планината и го накара да прибере конете. И все пак Симон се ядоса на коняря…

Още щом прекрачи прага, в стаята го посрещна засмяното лице на Ерлен. Осветяваше го пламъкът на восъчната свещ, поставена върху масата. Ерлен се бранеше от Юлвхил, която, коленичила до него, се мъчеше да го одраска или нещо подобно. Малката протягаше ръце към лицето на свако си и хълцаше от смях.