Сигрид Унсет - Кръстът

— Досетих се, че става въпрос за Хелга.

Двамата се засмяха.

В душата на бащата се надигна гореща благодарност към Господ, Светата Дева и Халфрид, която го убеди да припознае Арнерд като свое дете. Когато двамата започнеха да се смеят, Симон нямаше нужда от друго доказателство за бащинството си.

Изправи се, изтупа полепналото по ръкава на Арнерд брашно и попита:

— А как ти се струва кандидатът за ръката ти?

— Ами харесва ми, макар че съм го виждала само няколко пъти. Човек не бива да се води по приказките на хората. Но решението зависи от теб, татко.

— Тогава ще направим така: ако държат на предложението си, Осмюн и Грюне ще почакат да поотраснеш. Арнерд, ти си умно момиче. Сама ще прецениш дали искаш да се омъжиш за Грюне и кое би било най-добре за теб.

Симон прегърна дъщеря си. Тя се изчерви, когато баща й я целуна. Симон се сети, че не го е правил отдавна. Общо взето не се стесняваше да се държи мило с жена си пред хората или да се закача с децата си. Но всичко винаги беше на шега, а с Арнерд беше различно. Във „Формо“ единствено с нея Симон можеше да разговаря сериозно.

Той се приближи до южната стена и свали затулката на процепа. През малкия отвор се откриваше изглед към долината. Във въздуха се носеше южен полъх, а там, където възвишенията се срещаха и закриваха гледката отвъд планината, се издигаха грамадни сиви облаци. На моменти през облачната покривка преминаваше слънчев лъч и тогава цветовете навсякъде ставаха наситени и плътни. Мекото време бе отмило болезнено бледата слана. Полята покафеняха, боровата гора стана синкавочерна, а светлината обливаше със златист блясък обезлесените склонове на планината, покрити с мъхове и лишеи.

На Симон му се струваше, че от есенния вятър и от неспокойното потрепване на светлината навън може да се извлече удивителна сила. Ако за деня на Вси Светии завали, в потоците ще има вода за мелниците поне до Коледа. Обмисляше да изпрати неколцина слуги да съберат мъх от планината. Досега имаше само суша. Река Логен, силно намаляла, едва течеше между натрупалите се по бреговете й наноси от жълтеникав чакъл и бледи камъни.

В околността мелници имаше само в „Йорун“ и в имението на свещеника. На Симон никак не му се щеше да дава зърното си да го мелят при Ерлен и Кристин: всички стопани от района щяха да се втурнат към тяхната мелница, защото отец Айрик вземаше пари за меленето. Освен това хората смятаха, че така свещеникът разбира кой колко зърно има, а после им иска по-голям десятък заради алчната си природа. Лавранс обаче никога не искаше да му плащат за меленето на чуждо зърно и Кристин държеше тази традиция да се запази.

Само при беглата мисъл за нея сърцето му се сви от болка и напрежение.

Всяка година в деня преди празника на светите апостоли Симон Зилот и Юда Тадей Симон ходеше на изповед. Затова днес не отиде с ратаите да вършее зърното, а остана в колибата на Семюн, за да си направи равносметка, да пости и да се моли.

Бързо си спомни греховете си: случваше се да проклина и да лъже, когато хората разпитваха за неща, които не ги засягат; веднъж застреля елен, въпреки че много преди това забеляза по слънцето настъпването на съботния ден, и ловува в неделя, когато хората бяха на литургия.

Симон не смееше да спомене за греха, свързан с изцелението на Андрес. За пръв път през живота си възнамеряваше нарочно да премълчи такова провинение пред духовния си пастир.

Често мислеше за случилото се през онази нощ и се измъчваше. Сигурно се смята за голям грях, все едно дали той е прибягнал до магия за излекуването на сина си, или е подмамил друг човек да го направи.

Не се разкайваше за това. Ако не бяха постъпили така, синът му вече щеше да лежи в пръстта. Но го терзаеха страх и тревога. Внимателно наблюдаваше дали детето се е променило след онази нощ, ала не забелязваше нищо особено.

Някои породи птици и диви зверове се отдръпват от поколението си и престават да се грижат за потомството си, след като човешка ръка се докосне до яйцата или малките им. Подобно поведение е немислимо за хората, дарени със светлината на разума по Божията милост. Когато вземеше Андрес в обятията си, Симон направо не можеше да го пусне, толкова много се боеше за него. Същевременно обаче разбираше защо безбожните, неразумни животни изпитват отвращение от малките си, след като са били докоснати. Самият той имаше усещането, че детето му е заразено с нещо.

И въпреки това нито се разкайваше, нито съжаляваше за случилото се. Просто му се щеше грехът да тегнеше върху другиго, не върху Кристин. И без това се чувстваше крайно неловко, задето семейството й живее в съседство с неговото.