Сигрид Унсет - Кръстът

Сигрид и Гайрмюн живееха добре заедно. Тя никога не бе чула груба дума от мъжа си. Гайрмюн винаги се стараеше да й доставя радост. Когато разбра колко се измъчва Сигрид, задето не вижда детето си от Явал Арнесьон, Гайрмюн накара Симон да доведе момчето в „Крюке“. Но присъствието на разглезеното в богаташкия дом дете само натъжи и разочарова майката и тя се вкопчи в съпруга си и в другите си деца, както безнадеждно болният търси утеха в думите на свещеника и в изповедта.

Сега Сигрид се чувстваше доволна от живота си. Симон я разбираше. Малко са мъжете като Гайрмюн. Ако не говореше за коня с твърде тесни копита, който му пробутали, думите се лееха от устата му като музика от арфа.

Гайрмюн Херщесьон открай време си беше грозноват и неугледен, но преди имаше силно и красиво телосложение. Славеше се като най-умелия стрелец с лък, най-опитния ловец и първенец във всички състезания. Ала преди три години осакатя. По време на лов си счупил единия крак и се довлякъл до вкъщи на ръце и на едно коляно, а другия си крак тътрел. Сега се движеше само с помощта на тояга, нито можеше да възседне кон, нито да обикаля из стръмните си земи без чужда помощ. Непрекъснато го преследваше лош късмет. Превърна се в самотник, в особняк. Не го биваше да се грижи за стопанството и благополучието си. Всеки, комуто съвестта позволяваше, можеше да го измами. Иначе Гайрмюн имаше сръчни ръце и майстореше предмети от дърво и желязо. Говореше умно и увлекателно. А вземеше ли арфата в ръце, разсмиваше или разплакваше хората с веселите си и прочувствени песни. А когато запееше за рицаря, който „като никой друг от липово листо и от рога на вол изтръгвал мелодичен звук“, по нищо не отстъпваше на лирическия герой.

По-големите деца припяваха заедно с баща си. Звукът галеше ухото по-приятно от камбаните в епископското седалище в град Хамар. Най-малкото чедо на Гайрмюн и Сигрид, Инга, едва проходила, още се държеше за пейката. Не можеше да говори, но по цял ден тананикаше и пееше, а слабият й гласец се разнасяше звънко като сребърно звънче.

И господарите, и прислугата бяха натъпкани в малка, черна, стара стая с огнище. Преди Гайрмюн постоянно говореше за намеренията си да построи втория етаж, но така и не осъществи плановете си. Едва успя да вдигне нова плевня на мястото на старата, която изгоря. Въпреки несгодите си Гайрмюн и Сигрид отказваха да се разделят с някое дете от многобройната си челяд. При всяко идване в „Крюке“ Симон предлагаше да вземе при себе си във „Формо“ неколцина от племенниците си и да ги отгледа, а родителите благодаряха, но отказваха.

Вероятно все пак Сигрид живее най-щастливо от всичките деца на Андрес Гюдмюнсьон, мислеше си понякога Симон. Е, по думите на Юрд и Астрид била много доволна от новия си съпруг. Те живееха на юг, в областта Рю, а Симон не ги беше виждал от сватбата. Но Юрд спомена, че синовете на Тургрим никак не се спогаждали с пастрока си.

Гюдмюн пък се чувстваше напълно щастлив и доволен от живота. Но ако това се наричаше щастие, Симон благодареше на Господ без угризения на съвестта, задето баща му не доживя да го види с очите си… След смъртта на Андрес Гюдмюн изчака да мине малко време от благоприличие и се ожени за вдовицата, за която баща му не искаше и да чуе. Рицарят от „Дюфрин“ избра за двамата си по-големи синове млади, богати и красиви невести с високо потекло и безупречна репутация, но и Юрд, и Симон се радваха на доста посредствено щастие в семейния си живот. Кой знае какво нещастие очаква Гюдмюн, ако се съглася на подобно безумие, смяташе бащата. Съпругата на Гюдмюн, Турдис Бергсдатер, беше много по-възрастна от него, със скромно имущество и без деца от първия си брак. След смъртта на съпруга си обаче родила дъщеря от свещеник в църквата „Света Дева Мария“ в Осло, а и хората я одумваха, че била доста благосклонна и към други мъже, сред които Гюдмюн Андресьон. Отдала му се още след първата им среща. Според Симон Турдис имаше отблъскваща външност, лоши обноски и говореше прекалено грубо за жена, но притежаваше остър ум, съобразителност и добро сърце. Той не би имал нищо против нея, ако не бяха станали роднини. Гюдмюн обаче се чувстваше щастлив с нея, колкото и неразбираемо да бе това за околните. Той напълня доста и заприлича на Симон, но Гюдмюн поначало не беше предразположен към затлъстяване като брат си. Всеки път, когато се срещнеха и Симон забелязваше колко отпуснат и ленив е станал брат му, го обземаше желание. Да го натупа. Гюдмюн открай време си беше глуповат, ала децата му наследиха ума на майка си и неговата хубост, та в цялата несполука имаше и нещо положително. При това Гюдмюн беше щастлив…