Сигрид Унсет - Кръстът

— И на теб ли не позволява? — побърза да попита Рамборг.

— И на мен — отвърна Симон и излезе да вземе сандъка със семената.

Следобед обаче се върна от нивата. Не можеше да си наложи да стои далеч от къщата: не му харесваше погледът на Рамборг. След обедния отдих нервите й не издържаха. От хамбара Симон я видя да тича през двора. Спусна се след нея. Рамборг се нахвърли върху вратата и я заблъска с юмруци. Крещеше пронизително на Кристин да й отвори.

Симон я хвана и започна да я успокоява. Тя се наведе чевръсто и захапа ръката му. Приличаше на разярен звяр:

— Детето е мое! Какво сте направили със сина ми?

— Много добре знаеш, че сестра ти не би му навредила — Симон отново я хвана, но тя се дърпаше и крещеше. — Хайде, ела — настоя той и добави малко по-остро: — Рамборг, не те ли е срам от слугите?

— Искам да видя детето си — продължаваше да пищи тя. — Ти не беше при нас, когато Андрес се роди, Симон. Тогава не ти бяхме толкова скъпи…

— Едва ли има нужда да ти припомням с какво се занимавах по онова време — изморено отвърна той.

Симон завлече жена си към стаята й. Наложи му се да използва сила.

После не посмя да я остави сама. Рамборг се поуспокои, а вечерта позволи на слугините да я съблекат.

Симон остана да будува. Дъщерите му спяха в леглото си. Господарят отпрати слугините. Веднъж, когато се изправи и се поразтъпка из стаята, Рамборг го попита с глас на напълно разбудена къде отива.

— Ще си легна малко при теб.

Съблече връхната си дреха и обувките и се мушна между кожата и вълнената завивка. Прегърна съпругата си:

— Мила Рамборг, зная, че денят беше дълъг и тежък за теб…

— Сърцето ти бие много силно, Симон.

— И аз се боя за момчето, но трябва да бъдем търпеливи, докато ни повика Кристин.

Надигна се рязко от постелята, подпря се на лакът и напълно объркан се вгледа в бледото лице на Кристин. Тя се бе надвесила над него и на мъждивия пламък от свещта страните й лъщяха, облени в сълзи. Сложи ръка върху гърдите му. За миг го осени надеждата това да не е сън. Симон се отпусна в леглото, закри лицето си със сподавен жален стон. Прилоша му, сърцето му заблъска като лудо.

— Симон, събуди се! — разтърси го Кристин. — Андрес те вика, чуваш ли. Първата му дума беше „татко“.

По лицето й грееше усмивка, а сълзите се стичаха безспир по бузите й.

Симон се надигна и разтърка лице. Дано не е бълнувал на глас… Погледна Кристин, застанала пред леглото с фенер в ръка.

Симон се измъкна от постелята бавно, за да не събуди Рамборг. Двамата излязоха на пръсти. Той все още усещаше болезнена тежест върху гърдите си. Сякаш нещо в него щеше да се пръсне. Защо не можеше да се отърве от тези ужасни сънища? Наяве се мъчеше непрекъснато да пропъди мислите за нея. Но на сън, докато беше напълно безсилен и безпомощен, сякаш дяволът му нашепваше да сънува такива неща. Дори сега, когато тя бдеше над смъртно болния му син, му се присънваха животински сънища.

Валеше дъжд и Кристин нямаше представа кое време е. Вечерта момчето дойде в съзнание, но още замаяно, не говореше. През нощта Андрес се унесе в здрав и спокоен сън и тя легна при него, взе го в обятията си, за да усети, ако малкият се размърда, и заспа.

Сега детето изглеждаше съвсем дребничко в голямото легло. Независимо от плашещо бледите му бузи очите искряха и устните се разтеглиха в усмивка, когато Андрес видя баща си. Симон коленичи пред леглото, но когато понечи да вземе сина си на ръце, Кристин го спря:

— Не, недей, Симон. Малкият е потен, ще се простуди — зави тя грижливо Андрес. — По-добре легни при него, а аз ще повикам бавачка и ще отида да си почина в стаята на Рамборг.

Симон се мушна под завивките. От тялото на Кристин беше останала топла вдлъбнатина, а възглавницата ухаеше нежно и сладостно на косите й. Той простена едва доловимо, притисна детето към гърдите си и долепи лице до влажната му мека косица. Андрес направо се бе стопил от болестта, но се усмихваше доволно и каза две-три думи на баща си.

Малкият мушна влажната си ръка в отвора на ризата на баща си, докосна гърдите му и извади амулета:

— Петелът. Ето къде бил…

В деня, когато Кристин се канеше да си тръгва, Симон влезе при нея в гостната на стопанката и й подаде малка дървена кутия:

— Сигурно ще й се зарадваш…

По дърворезбата Кристин позна, че кутията е изработена от Лавранс. Вътре, завита в парче плат за ръкавици, намери съвсем малка златна щипка за коса, украсена с пет смарагда. Сети се веднага: Лавранс я носеше на ризата си, когато отиваше на тържество.