Сигрид Унсет - Кръстът

В гъстия мрак се усещаха леките повеи на южняка. Звездите трепкаха неспокойно на небосвода. Едва стигнала до улицата между оградите, Кристин изпита усещането, че се е потопила във вечността. Зад гърба си имаше безконечно пътуване, а същото я очакваше и занапред. Нямаше измъкване от онова, в което се озова, като прекрачи прага на къщата и излезе в нощта…

Тъмнината наподобяваше сила, през която Кристин си проправяше път. Стъпваше по хлъзгавата земя: пътят беше разрохкан след извозването на зърното и снегът започваше да се топи. С всяка крачка тя се откъсваше от нощта, от суровия студ, който попиваше в стъпалата й, просмукваше се нагоре, натрупваше се по полите на дрехите й и натежаваше. Покрай нея се стелеха листа от дърветата и подобно на живи същества в мрака я докосваха, спокойни и уверени в надмощието си:

— Връщай се — сякаш й нашепваха те.

На главния път се вървеше по-леко. Беше обрасъл с трева и краката й вече не газеха в калта. Усети как лицето й се вкамени, а тялото се изопна и стегна. Всяка крачка я водеше неумолимо към горичката, през която се налагаше да мине. Не, невъзможно е да прекоси горичката в този мрак! В душата й се надигна нежелание и скова цялото й тяло, ала Кристин нямаше намерение да се отказва. От страх тялото й стана неузнаваемо за самата нея, но тя продължи да върви напред като в сън, стъпваше уверено по камъни, корени, локви и несъзнателно внимаваше да не се спъне, да не изгуби темпото, да не се подаде на страха.

Шумоленето на боровете се чуваше все по-ясно. Вървеше между дърветата със спокойствието на сомнамбул. Не смееше да мигне в мрака и долавяше и най-слабия звук наред с грохота на реката, тежките въздишки на игличките, ромоленето на потока над камъните. Подмина го и продължи. Веднъж се чу как по сипея се търкулна камък. Като че ли се размърда нещо живо. По цялото й тяло изби пот, но не посмя нито да забави, нито да ускори ход.

Излезе от гората. Очите й, вече свикнали с тъмнината, различиха леките отблясъци по криволичещата лента на реката и по повърхността на блатата. Заснежените поля се открояваха в мрака и контрастът придаваше на тъмните скупчени къщи вид на черни сърцевини. Небето над нея започна да изсветлява. Кристин го усещаше, но не се осмеляваше да погледне нагоре към главозамайващо високите черни скали. Съвсем скоро щеше да изгрее луната…

Опита се да си напомни, че след четири часа ще се развидели и хората ще плъзнат из стопанствата в околността, увлечени в ежедневните си занимания. Зорницата ще изгрее над планините. Тогава ще се прибере по-бързо. На светло пътят от „Формо“ до църквата не е никак дълъг. Беше ходила там неведнъж. Само дето й се струваше, че оттогава се е променила.

Ако се беше разболяло някое от нейните деца, нямаше да прибегне до това крайно средство — да извие Божията ръка, посегнала да прибере човешка душа. Когато като млада бдеше над болните си синове с болезнено свито сърце и й се струваше, че няма да издържи тревогата и мъката, намираше утеха в следните думи:

— Господи, Ти ги обичаш повече от мен. Да бъде Твоята воля.

Но тази нощ Кристин тръгна и обърна гръб на страха си. Това дете не беше нейно, но тя искаше да го спаси, каквото и да го чака.

Защото и ти, Симон Андресьон, се жертва за мен в труден час. Отзова се на молбите ми по-всеотдайно, отколкото можеше да се очаква.

„Искаш ли да се откажа?“ Той не намери мъжката сила да й отговори. Дълбоко в себе си Кристин знаеше, че дори и детето да умре, Симон ще преживее смъртта му. Но тя реши да го атакува в единствения миг, когато го завари на ръба на душевен срив. Веднага се възползва от слабостта му и тръгна, окрилена от превъзходството си. Това ще си остане тяхната тайна: веднъж и Кристин да го види уязвим.

Той вече бе узнал твърде много неща за нея. Всеки път, когато опасността надвисваше над избраника й, на помощ се притичваше онзи, когото бе отхвърлила. Пренебрегнатият претендент за ръката й се превърна в мъжа, чиято помощ Кристин търсеше всеки път, когато имаше нужда някой да брани любовта й. Симон винаги откликваше на молбите й и вече няколко пъти се застъпваше за нея и я предпазваше с добротата и силата си.

Тази нощ тя се реши на постъпката си, за да отхвърли част от бремето на дълга, тегнещо върху плещите й. Едва сега осъзна колко непоносима тежест е носила досега.

В крайна сметка Симон я принуди да признае, че той е по-силен от нея и от мъжа, на когото се отдаде. Кристин го знаеше от мига, когато тримата се озоваха лице в лице в пропадналия хан на Брюнхил Флюга, но тогава някак си не искаше да си даде ясна сметка, че това бузесто момче със зяпнала от почуда уста притежава по-голяма сила от…