Сигрид Унсет - Кръстът

Пътят край едно блато позволяваше да яздят рамо до рамо и Кристин разпита Симон за болестта на Андрес. В навечерието на празника на свети Улав децата в имението се заразили от болестта, която върлувала из околността, ала я прекарали леко. После Андрес се разболял съвсем неочаквано, но отначало му нямало почти нищо. Преди три дни, на обяд, Симон го взел, качил го на шейната за зърно и го повозил до нивата. Андрес се оплакал, че замръзва, и започнал неудържимо да трепери от студ, а зъбите му тракали. После детето пламнало от огнена треска и започнало да кашля. Храчело гадна кафява слуз и го болели гърдите, клетото мъниче обаче не можело да обясни какво му е.

Кристин се помъчи да го успокои. Наложи се отново да яздят един зад друг. Симон се обърна да я пита дали й е студено. Настоя да наметне връхната му дреха над палтото си.

Пак заговори за сина си. Малкият бил доста болнав по природа, но през лятото и есента организмът му укрепнал. И бавачката му го потвърдила. През последните дни преди да се разболее, Андрес се държал малко необичайно и се плашел от най-различни дребни неща. От всичко се страхувал. Боял се от кучетата, когато скачали върху него да си играят. В деня, когато треската повалила малкия, Симон се прибрал по изгрев-слънце с няколко диви патици. В такива случаи момчето винаги вземало птиците и започвало да си играе с тях, но сега се разпищяло, когато бащата се престорил, че хвърля вързаните една за друга патици към него. После Андрес все пак се приближил до птиците и ги пипнал, но си изцапал ръцете с кръв и избягал, изгубил ума и дума от уплаха. А тази вечер стенел от болка, не можел да си намери място и да заспи. По едно време започнал да крещи, че го гони сокол.

— Кристин, помниш ли деня, когато в Осло ми донесоха радостната вест за раждането на сина ми? Явно родът ти ще продължи да стопанисва „Формо“, каза ми ти тогава…

— Симон, не говори, все едно ще умреш, без да имаш син. Господ и милостивата Му майчица ще ти помогнат. Зетко, ти никога не губиш надежда.

— Халфрид, първата ми съпруга, ми каза същото, когато роди сина ни. Знаеше ли, че с нея имахме син, Кристин?

— Да. Но Андрес вече навърши три години. Най-опасни са първите две.

Думите й обаче не уталожиха тревогата на бащата. Двамата продължиха да яздят. Конете се изкачваха по възвишението, отметнаха глави назад и юздите им издрънчаха. В мразовитата нощ не се чуваше звук, освен шума от копитата на конете, а от време на време и от плискащата се вода в потока. Луната осветяваше цялата околност. Докато яздеха под хълмовете, в лицата им се хилеха зловещи сипеи и сиви скали.

Най-сетне пред тях в ниското се показа селото. Долината се къпеше в лунна светлина, а реката, блатата и езерото в далечината блестяха като сребърни. Полята и ливадите бледнееха.

— През нощта всичко ще замръзне — отбеляза Симон.

Слезе от коня и поведе нейния по полегатия склон.

Пътеката се спускаше толкова стръмно надолу, че Кристин не смееше да гледа напред. Симон подпираше коляното й с гръб, а тя се държеше за хълбоците на коня. Под копитата му се откъртиха няколко камъчета, изтърколиха се надолу, поспряха, но продължиха да се търкалят, като завличаха нови и нови…

Все пак слязоха благополучно. Поеха през ечемичените ниви на север от имението. Минаха между заскрежените снопи. В тихата светла лунна нощ над главите им се разнасяше злокобното пращене и пукане на трепетликите.

— Наистина ли не те е споходило предчувствие за болния ми син? — попита Симон и си избърса лицето.

Кристин отговори утвърдително.

— Нали хората казват, че когато много искаш да видиш някого, той получава знамение. С Рамборг неведнъж си мислехме: ако ти дойдеш у дома, ще намериш лек за Андрес…

— Напоследък не съм се сещала за вас — успокои го Кристин. — Вярвай ми, Симон.

Но думите й не го утешиха.

На двора към тях се спуснаха неколцина слуги и отведоха конете.

— Няма нищо ново, Симон. Състоянието му не се е влошило, откакто тръгна — побърза да го осведоми единият слуга и се вгледа в лицето му.

Симон кимна и поведе Кристин към стаята на стопанката.

Кристин веднага разбра, че състоянието на Андрес е много критично. Малкият лежеше сам в голямото хубаво легло, стенеше, дишаше тежко и непрекъснато мяташе глава върху възглавниците. Лицето му гореше от треската, а полуотворените му очи блестяха. Болното дете си поемаше въздух с мъка. Симон държеше Рамборг за ръка; жените от имението се събраха в стаята и наобиколиха Кристин, докато тя преглеждаше племенника си.