Сигрид Унсет - Кръстът

В долната част на острието Кристин забеляза писмени знаци, повечето руни. Нито тя, нито Арне можеха да ги разчетат, но монахът, след като разгледа внимателно меча, разясни надписа:

— Запази си вярата!

Арне и брат Лейф съобщиха на стопанката, че по-голямата част от земите й на север — сватбеният й подарък от Ерлен — били ипотекирани и изгубени. Питаха я дали да се помолят на кредиторите да оставят част от тях. Кристин ги разубеди. Човек първо трябвало да спаси честта си. Не искала да слуша как хората одумват мъжа й и незаконните му сделки. Арне й обясняваше положението съвсем добронамерено, но на нея й се струваше, че забива нож в сърцето й. Вечерта след този разговор всички си легнаха, а Кристин се хвърли в краката на госпожа Гюна и зарови лице в скута й.

Старицата повдигна брадичката й. Кристин се вгледа в тежкото й жълтеникаво, тлъсто лице. Три дълбоки бръчки набраздяваха челото на Гюна и образуващите се гънки приличаха на восъчни. Кожата й беше осеяна с лунички, сините й очи — проницателни и добродушни, над стиснатите изтънели устни на беззъбата й уста бяха надвиснали дълги, сиви косми. Кристин бе виждала това лице в не един тежък миг. Гюна й помогна да роди всичките си деца, с изключение на Лавранс: той се появи на бял свят, докато Кристин гледаше болния си баща в „Йорун“.

— Няма нищо, дъще — успокои я старицата и погали челото й. — Давала съм ти кураж, когато си раждала на колене. Но в тази битка е нужно да паднеш в краката на Божията Майка и да помолиш нея за помощ, Кристин.

О, нима не го беше правила? Всяка събота четеше молитвите си и части от псалтира, спазваше постите, които отец Айлив й наложи, когато й опрости греховете, раздаваше милостиня на бедните, даваше подслон и прислужваше лично на пътници, замръкнали до дома й, независимо колко са мръсни или дрипави. Но добрите й дела не й носеха просветление. С разума си съзнаваше, че Божията светлина я осенява, ала мъглата в душата й само се сгъстяваше. Сигурно страда от душевна пустота, както се бе изразил Гюнюлф. Затова човек не бива никога да губи надежда, казваше отец Айлив, а да продължава да се уповава на Бог в молитвите си и да върши добрини с упоритостта на работлив селянин, който оре, тори и сее. Когато Бог прецени, труженикът ще пожъне богата реколта. Но какво разбираше свещеникът на селскостопанска работа…

Тогава Кристин не видя Гюнюлф. Намирал се в Хелгелан да проповядва и да събира пожертвования за манастира си. Да, ето колко си приличаха двамата братя, синове на рицаря от „Хюсабю“…

Маргрет Ерленсдатер посети мащехата си няколко пъти в града. Дойде, следвана от две слугини и пременена в хубави дрехи. Цялата беше накичена със скъпоценности — свекърът й бил златар, шушукаха из имението. Маргрет изглеждаше весела и доволна от живота си, макар че нямаше деца. Младата жена бе получила своя дял от бащиното наследство, докато той имаше какво да й даде. Един Бог знае дали понякога мислите й отлитат към Хокон от „Гимсар“, осакатения завинаги клетник. Според слуховете едва се мъкнел из двора на две патерици.

Кристин и тогава не затаи горчивина срещу мъжа си. Разбираше го; за него най-лошото остана в миналото и след като го освободиха, той се скри при абат Улав. Ерлен Никулаусьон нямаше да издържи да се занимава с пренасянето на багажа и да се показва из града…

Дойде и денят, когато отплаваха от фиорда при Тронхайм на кораба „Лауренсиус“ — същия, с който Ерлен пренесе чеиза на Кристин на север, след като получиха разрешение да се венчаят.

В този тих ден в края на есента над водата във фиорда трептеше бледо оловносиво сияние. От околността лъхаше студ, а пейзажът беше набразден с бели ленти и внушаваше тревога. Първият сняг навяваше бели ивици по замръзналите поля, студеносините планини бяха побелели. И облаците, носещи се из висините, където небето синееше, изглеждаха тънки като от брашно, разпръснати от вятър, който духа високо в небесата. Корабът се поклащаше тромаво и мудно към сушата. Кристин се взираше в белите пръски пяна от разбиващите се под скалите вълни и се питаше дали и този път ще й прилошее, когато навлязат във вътрешността на фиорда.

Застанал на перилата на борда в предната част на кораба, Ерлен гледаше към фиорда заедно с двамата си най-големи синове. Вятърът рошеше косите им и подмяташе връхните им дрехи.

Тримата се взираха в ръкавите на фиорда, в устието на река Гаула и пясъчните наноси в залива Биргси. По брега, осеян с кафяви и бели петна, лъщеше огряна от слънцето част.