Тръгна по поречието на потока. Водата бълбукаше и гъргореше. Чуваше се и слабият звук от трошащи се ледени шушулки.
В горната част на ливадата се намираше грамаден камък, вкопан дълбоко в земята. Хората го доближаваха само при крайна необходимост и се кръстеха. На идване и на заминаване наливаха сметана под камъка. Не че някой бе усетил присъствието на духове или горски самодиви, но от стари времена се беше наложил такъв обичай.
Кристин сама не разбираше какво я прихвана да излезе от къщи посред нощ. Спря се до камъка и заби крак в една вдлъбнатина. Стомахът й се сви болезнено, а утробата й се вкочани и направо опустя от страх. И все пак тя не искаше да се прекръсти. Покатери се на камъка и седна.
Оттам се откриваше гледка към далечината, чак до грозните сиви скали, осветени от луната. Голямото възвишение в полите на Довре се издигаше с внушителния си ръст, бледо на мъждивата светлина; в пукнатините на Сивото било се белееха снежни преспи, а в сините клисури на Глиганските върхове блестеше наскоро паднал сняг. На лунната светлина планината изглеждаше по-отблъскваща, отколкото си бе представяла Кристин. По необятното ледено небе едва проблясваше някоя самотна звезда. Студът я прониза до мозъка на костите. От страх и мраз я побиха тръпки, но тя продължи да стои напук на всичко.
Не искаше да се прибере и да легне в мрака до топлото тяло на спящия си съпруг. Тази нощ нямаше да я споходи сън, тя го предчувстваше.
С непоколебимостта, с която се зовеше дъщеря на баща си, Кристин твърдо взе решение Ерлен да не чуе упрек от устата й. Помнеше отлично какво обеща, когато заклеваше Всемогъщия Бог и всички светци в Царството небесно да пощадят живота на мъжа й…
Затова сега, когато навън се носеха какви ли не нечисти сили, тя обикаляше в нощта и дишате, за да се отърси от усещането, че се задушава.
Кристин допусна старите, горчиви мисли да нахлуят в съзнанието й като стари познайници. Срещна ги с други стари терзания, за да оправдае поне привидно Ерлен.
Той не искаше от нея да върши всичко това. Не й възложи да поеме на плещите си цялата тази отговорност. Единствено зачена с нея седмина синове.
— Остави ме аз да се грижа за синовете си, Арне…
Един Господ знае какво искаше да каже Ерлен с тези си думи. Вероятно нищо. Изрекъл ги бе, без да влага особен смисъл.
Ерлен никога не я бе молил да въдворява ред в имението „Хюсабю“ и в имотите му, нито с всички сили да се бори за спасението му. Той понесе с гордо вдигната глава опропастяването на имуществото си, опасността, на която бе подложен животът му, загубата на цялата си собственост. Оголял и обосял, Ерлен прие с мъжество и спокойствие сполетялото го нещастие. А сега, макар и чужд, гост в имението на баща й, той продължаваше да понася участта си гордо и невъзмутимо.
Но всичко, което притежаваше Кристин, ставаше законно достояние и на синовете й. Те имаха право да изцеждат потта, кръвта и силите на майка си. Би следвало тя също да има правото да се разпорежда с техния труд в полза на имението.
Никой не я принуждаваше да отиде сама в планинската хижа като някоя селянка, но у дома се чувстваше притисната и приклещена от всички страни и накрая направо започна да се задушава. Изпитваше необходимост да докаже на себе си, че е способна да работи селската работа. Откакто пристъпи прага на „Хюсабю“, Кристин се трудеше неуморно и упорито, защото съзнаваше, че се налага все някой да се бори и да спаси наследството в името на поредното отроче, което носи под сърцето си. Щом бащата нехаеше, трябваше да го направи тя. Вече ставаше наложително да се чувства уверена в уменията си. Кристин можеше да върши със собствените си ръце всички задължения, които някога възлагаше на слугините си. Радва се много в деня, когато забеляза, че след като би маслото, кръстът вече не я боли. Сутринта сама пусна добитъка. Животните бяха охранени и хубави и от сърцето й падна камък. На залез-слънце ги примамваше да се приберат. Гледаше с доволство как благата се множат изпод ръцете й. Сякаш така полагаше основите, върху които децата й щяха да изградят бъдещето си.
„Йорун“ беше добро имение, но не оправда очакванията й. Юлв не познаваше долината и сигурно щеше да допусне грешки, а и търпението му се изчерпваше бързо. Понеже хората в околността бяха доста предвидливи, сеното в „Йорун“ винаги стигаше: по поречието на реката и по островчетата имаше тресавища, обрасли с трева. Това сено обаче не беше достатъчно добро, а Юлв беше свикнал да храни животните с хубав фураж. За него представляваше новост необходимостта да събират мъх и шума, пирен и съчки.
Читать дальше