Сигрид Унсет: Кръстът

Лавранс помагаше на майка си да отдели цветовете от стръковете. И Мюнан изяви желание да се включи, но само разкъсваше цветовете. Затова майка му взе цветята от ръцете му, без да му направи забележка, без капка гняв, потънала в мислите си. След малко момчетата започнаха да си играят и да се замерват с откъснатите стръкове, които майката хвърляше настрани.

Двамата се боричкаха пред нея. Кристин се загледа в малките кръгли кестеняви детски глави. Момчетата си приличаха много — имаха почти еднакъв цвят коси, но по редица едва доловими признаци и прозиращи за миг особености майката съдеше, че с възрастта приликата ще изчезне. Мюнан се беше метнал на баща си: воднисто сини очи, копринено мека коса, падаща над тесния му череп на меки, гъсти вълни и къдрици. С времето косата му щеше да потъмнее до въгленовочерна. Малкият все още имаше закръглена брадичка и пълни бузки, та всеки се изкушаваше да погали мекото му свежо лице, което с времето щеше да се стесни и чертите да се издължат. И Мюнан като Нокве щеше да се сдобие с високо тясно чело и вдлъбнати слепоочия, с правилен остър триъгълен нос с тънки, неспокойно потрепващи ноздри. Близнаците също вече напомняха на баща си.

Като малък Лавранс имаше ленено жълта, копринено мека чуплива коса. Сега кожата му придоби цвета на лешник, а на слънцето блестеше като златна. Косата му беше права, но не притежаваше такава мекота като на братята му, а беше някак по-гъста и буйна, примамваща да заровиш пръсти в нея. Лавранс приличаше на майка си. Беше наследил сивите й очи и кръглото лице с широко чело и приятно заоблена брадичка. По всичко личеше, че малкият ще запази бялата си кожа с румени бузи и през зрелите си години.

И Гауте се отличаваше със свеж тен. Приличаше изумително на баща й с издълженото си пълно лице, стоманено сиви очи и буйна, светлоруса коса.

Единствено Бьоргюлф като че ли не приличаше на никого. Най-висок от синовете й, широкоплещест, едър и мускулест, той имаше буйна, къдрава, гарвановочерна коса, спускаща се над широкото му бяло чело. Синкаво–черните му очи бяха напълно лишени от блясък и той ги присвиваше срещу светлината. Кристин нямаше представа откога съществува този проблем, защото Бьоргюлф беше детето, за което се бе грижила най-малко. Още след раждането му й го взеха и го дадоха на бавачка. Единайсет месеца по-късно тя роди Гауте, а той боледува почти непрекъснато до четиригодишна възраст. След като близнаците се появиха на бял свят, майката се възстановяваше бавно, но въпреки слабостта си и болките в гърба отново пое грижите за Гауте. Носеше го на ръце навсякъде и го гледаше като пеленаче. Не й оставаше време да види новородените си деца. Фрида ги носеше само когато Ивар пищеше от глад. А докато Кристин кърмеше бебето, Гауте плачеше. Пресвета Богородице, ти знаеш, нямах сили да се грижа по-добре за Бьоргюлф. А и той винаги предпочиташе уединението и се справяше сам. Открай време беше своенравен и мълчалив. Майчините й ласки не му допадаха. Кристин го смяташе за най-силния измежду синовете си. Оприличаваше го на инатливо биче.

С времето забеляза, че Бьоргюлф има проблеми със зрението. Монасите на остров Таутра се опитаха да му помогнат, но не постигнаха успех.

И момчето все повече се вглъбяваше в себе си. Колкото и да се опитваше да се сближи със сина си, Кристин не успяваше да намери път към него. Баща му също се затрудняваше да общува с момчето. Единствен Бьоргюлф от синовете им не попиваше жадно бащиното внимание. Останалите момчета поглъщаха обичта му както ливада — слънчевите лъчи. Бьоргюлф се държеше по-открито само с Нокве, но когато майката се опиташе да попита най-големия си син какво му тежи на Бьоргюлф, Нокве отговаряше много уклончиво. Кристин се чудеше дали Ерлен не би имал по-голям успех да се поразговори с Нокве, защото момчето обожаваше баща си.

Децата на Ерлен наследяваха неговите особености. Личеше, че са негова кръв. Последния път, когато ходи в Нидарус, Кристин видя новороденото от „Ленсвикен“. Срещна Борд в двора на катедралата с мощите на свети Улав. Мъжът вървеше, следван от неколцина свои другари, жени и слуги. Една от прислужниците носеше бебето на ръце. Борд Осюлфсьон кимна на Кристин за поздрав мълчаливо и вежливо. Съпругата му я нямаше…

Кристин зърна само за миг детското лице, но и толкова се оказа достатъчно. Приличаше на бебетата, които бе изхранила с гръдта си…

Придружаваше я Арне Явалсьон. Какъвто си беше приказлив по характер, не се стърпя да не изкоментира срещата. Наследниците на Борд — деца на негови роднини, защото досега нямал свои — приели много враждебно раждането на детето миналата зима. Борд обаче дори го кръстил на баща си — Осюлф. Арне си даваше вид на убеден, че между Ерлен Никулаусьон и госпожа Сюнива не е имало нищо повече от краткотрайното увлечение, за което вече всички узнали. С присъщата си невъздържаност и непредпазливост Ерлен явно е издал тайната си, докато се е задявал с нея, а неин дълг било да уведоми кралските наместници за подозренията си. Но очевидно Ерлен и Сюнива не били достатъчно близки: в противен случай тя щяла да знае, че и брат й е замесен в начинанието на Ерлен. Сюнива едва не полудяла от мъка, след като Хафтур Граут посегнал на живота си в затвора и за душата му вече нямало спасение. Според Борд жена му изпитвала неописуеми угризения на съвестта след самоубийството на брат си. Арне разказа, че докато говорел за това, Борд държал ръката си върху меча и не спирал да оглежда хората наоколо.