Сигрид Унсет - Кръстът

— Не се обиждай — помоли Кристин. — Просто понякога имам чувството, че не гледаш на Рамборг като на зряла жена. Не забравяй, Симон…

— Не! Ти недей да забравяш — скочи от мястото си той и пусна детето, — че двамата с Рамборг живеем в разбирателство, каквото с теб не успяхме да постигнем.

Стопанката донесе бира за гостите. Симон се приближи към нея и сложи ръка на рамото й:

— Рамборг, чуй само какви ги говори сестра ти. Въобразява си, че не си доволна от живота си с мен — засмя се той.

— Как така? — вдигна глава съпругата му, а в големите й тъмни очи проблесна странен пламък. — Омъжих се за моя избраник, както и ти, Кристин. Аз съм доволна от живота си, не зная за теб — засмя се тя.

Кристин пламна от възмущение. Отказа да поеме купата с бира:

— Стана късно. Време е да се прибираме — и тя се огледа за синовете си.

— О, стига де, Кристин! — Симон взе купата от ръцете на жена си и пи за здравето на гостенката. — Не се сърди. Не бива да се засягаме толкова бързо от думите на най-близките си хора. Постой да си отдъхнеш. Моля те да забравиш, ако съм ти казал нещо нередно. Толкова съм изморен — той се протегна и прозина.

Поинтересува се докъде да стигнали в „Йорун“ с полската работа. Тук, във „Формо“ вече разорали всички ниви на север от двора.

От благоприличие Кристин постоя още малко и реши да си тръгва. Симон взе връхната си дреха и брадвата, но тя не пожела да я изпращат. Нали големите й синове я придружавали. Симон обаче настоя и дори Рамборг, която никога не изявяваше желание да върви с тях, излезе да ги изпрати до пътя.

Из тъмата блестяха ярки звезди. Приятен пролетен аромат на наторени ниви изпълваше мразовитата нощ. В обгръщащия ги мрак ясно се чуваше звукът на течаща вода.

Симон и Кристин се отправиха на север, а трите момчета подтичваха напред. Тя усещаше желанието на зет си да й каже нещо, но не възнамеряваше да го предразполага, защото още му беше ядосана. Обичаше Симон, ала никак не й допадаше, че той не си мери приказките с оправданието „нали сме роднини“. Именно защото Симон неизменно ги подкрепяше — нея и Ерлен — по време на неволите им, й ставаше още по-трудно да му прости гневните и груби изблици. Спомни си как още през зима, когато пристигнаха в „Йорун“, Рамборг изпрати да я доведат във „Формо“, защото Симон лежал с подути сливици и бил много зле. От време на време му се случвало да го събори тази стара болежка. Кристин веднага отиде в имението, но зет й нито позволи да опипа врата му, нито дори да го види. Беше силно раздразнителен и Рамборг отчаяно помоли сестра си за прошка, задето я е извикала. Той не се държал по-различно и с нея първия път, когато се разболял след сватбата им, и тя пожелала да се погрижи за него. Получел ли оток на врата, имал навика да се крие в старата къща — колибата на Семюн, както я наричаха — и отказвал да приеме когото и да било, освен един отвратителен, мръсен и пълен с въшки старец на име Гюнстайн, който слугувал в „Дюфрин“ още преди да се роди Симон. След като пристъпите му преминаха, Симон се постара да се сдобри с балдъзата си. Обясни, че не понасял хората да го виждат в такова състояние, защото му се струвало срамота възрастен мъж да боледува от подут врат. В отговор Кристин доста сприхаво отбеляза, че не вижда нито позорно или осъдително в страданието му.

Симон я изпрати чак до моста. Пътьом размениха само няколко думи за времето и полската работа. Повториха вече казаните неща. Симон й пожела лека нощ, но внезапно се сети:

— Кристин, да знаеш с какво съм обидил Гауте, та ми се сърди?

— Нима ти е сърдит? — изненада се тя.

— Да, не си ли забелязала? Гледа да не се срещаме, а когато няма как да ме избегне, едва отронва някоя дума, ако го заговоря.

— Не ми е направило впечатление — поклати глава Кристин. — Може просто да си се пошегувал, а той да е приел думите ти на сериозно, нали е дете.

По гласа й личеше, че се усмихва. Симон също се засмя:

— Не се сещам за такова нещо.

После отново се сбогува и пое към „Формо“.

В „Йорун“ цареше пълна тишина. В тъмната стая огънят вече беше заровен в пепелта. Бьоргюлф, още буден в леглото, обясни, че баща му и братята му излезли преди доста време.

В съпружеското легло спеше Мюнан. Майката си легна при него и го прегърна.

Не й беше никак лесно да напомня на Ерлен онова, за което той не се досещаше сам: не бива да води големите си синове из гората при положение, че в имението има толкова много работа за вършене.

Кристин не очакваше Ерлен да оре с ралото. Той нямаше изобщо да издържи да се труди на полето. А и на Юлв никак не би му харесало стопанинът да се намесва в селскостопанската работа. Ала синовете на Кристин нямаше да имат възможността да растат като рицарски чеда: да ги учат как да използват оръжие, да пасат животни, да се глезят с конете си, да играят на настолни игри със свещеник, който се мъчи да им налее в главите малко знания по латински, правопис, песни и струнни инструменти. Стопанката не държеше много слуги именно защото искаше да научи синовете си от малки на селски труд. Налагаше се да свикнат с тази мисъл, понеже не се очертаваха големи изгледи да станат рицари.