Сигрид Унсет: Кръстът

Скюле се втурна по снега да вдигне двете стрели. Ивар остана вторачен във върха на бора:

— Татко, моята е още горе! Забита е до половина. Много силен изстрел направих, татко!

После момчето започна да разказва на Гауте защо не е улучило катерицата.

— Ще се връщаш ли, Кристин? Аз поемам към къщи. Утре рано сутринта двамата с Нокве тръгваме за лов на фазани…

— Не, ще изпратя момичетата до „Формо“. Имам да питам нещо Рамборг — побърза да отговори Кристин.

— Може ли Ивар и Скюле да придружат мама до сваковото имение, а аз да дойда с теб, татко? — попита Гауте.

На сбогуване Ерлен вдигна на ръце Юлвхил Симонсдатер. Малката беше толкова красива, с румени и пращящи от здраве бузи, а под бялата й кожена шапка се подаваха кестеняви къдрици. Ерлен не се стърпя и я целуна, преди да я пусне на земята. После двамата с Гауте тръгнаха към „Йорун“.

Сега Ерлен не пътуваше както преди и имаше свободно време, затова постоянно се занимаваше с момчетата. Юлвхил хвана леля си за ръка и повървя с нея, но после пак започна да тича. Втурна се между Ивар и Скюле. Да, детето беше очарователно, ала палаво и буйно. Ако имаха дъщеря, Ерлен щеше да я взема навсякъде със себе си и да си играят…

Когато влязоха в стаята във „Формо“, намериха Симон сам с малкия си син. Стопанинът седеше на почетното място по средата на продълговатата маса, а Андрес, коленичил на външната пейка, си играеше с няколко стари болта. Мъчеше се да ги нареди изправени върху плота. Щом го зърна, Юлвхил забрави дори да поздрави баща си. Качи се на пейката при брат си, хвана го за тила и започна да удря главата му в масата. Това били нейните болтове, баща й ги дал на нея, не на Андрес, пищеше тя.

Симон стана да разтърве хлапетата и по невнимание бутна с лакът малка глинена паница. Тя падна на пода и се строши.

Арнерд събра парчетата под масата. Симон ги взе и ги огледа силно притеснен:

— Колко ли ще се ядоса майка ти!

Андрес Гюдмюнсьон донесъл тази красиво украсена с цветя паница от лъскава бяла глина от франция. Завещал я на Хелга, а тя я подарила на Рамборг. Жените смятали съда за рядка скъпоценност. Симон чу гласа на съпругата си в преддверието и инстинктивно скри парчетата над гърба си.

Рамборг влезе, поздрави сестра си и племенниците си, помогна на Юлвхил да си съблече палтото, а малката изтича при баща си и се притисна към него.

— Много си хубава днес, дъще. Пременена си със сребърния си колан в делничен ден — похвали я Симон, но не можеше да прегърне детето, защото ръцете му бяха заети.

— Ходих при леля Кристин в „Йорун“, затова мама ме натъкми така — отвърна Юлвхил.

— Да, майка ти се грижи винаги да си спретната и красива. Каквато си ми нагиздена, може направо да те поставим в ковчежето в църквата — пошегува се бащата.

Рамборг не се занимаваше с домакинска работа. Само шиеше дрехи за дъщеря си и Юлвхил винаги беше облечена много гиздаво.

— Защо стоиш с ръце на гърба? — попита мъжа си Рамборг.

— Не знаех какво ще кажеш за това — колебливо показа той счупената паница.

— Това не е причина да се държиш нелепо — пое парчетата тя.

Кристин изпита неприязнено усещане. Симон наистина изглеждаше глуповато, докато криеше ръце зад гърба си като гузен хлапак, но язвителната забележка на Рамборг й се стори напълно неуместна.

— Очаквах да се разгневиш, задето строших паницата.

— Ти постоянно се преструваш, че се страхуваш да не ме ядосаш с нещо; и то все с дреболии — отвърна Рамборг, а гласът й се разтрепери от напиращите сълзи.

— Не се преструвам. Наистина се притеснявам да не те разгневя. И не става дума само за дреболии…

— Не съм убедена — задавено възрази стопанката. — Ти никога не обсъждаш с мен важни въпроси, Симон…

Рамборг им обърна гръб и тръгна към вратата. Симон я проследи с поглед. После седна, а Андрес протегна ръце да го вземе на коленете си. Бащата го вдигна и подпря брадичка на темето му, но изобщо не слушаше какво бъбри малкият.

Не след дълго Кристин подхвана предпазливо:

— Рамборг вече не е толкова млада, Симон. Най-голямото ви дете навърши седем години…

— Какво искаш да кажеш? — сопна се той с ненужна според Кристин острота.

— Нищо лошо. Просто ми се струва, че сестра ми негодува, задето не й гласуваш повече доверие. Защо не й позволиш да участва в управлението на имението редом с теб?

— Моята съпруга има властта да се разпорежда в дома си, както пожелае — кипна Симон. — Никога не съм настоявал тя да работи повече, отколкото иска, но не съм й забранявал да взема решения във „Формо“. Ако си на друго мнение, значи нямаш представа как живеем…