Сигрид Унсет - Кръстът

Отец Сулмюн донесе на момчето свещени реликви от църквата. Симон и Рамборг се зарекоха да се молят редовно, да спазват чинно всички пости и да раздават милостиня на бедните, ако Господ чуе молбите им и пощади живота на рожбата им.

Ерлен също се отби веднъж във „Формо“. Не пожела да слезе от коня и да влезе в къщата, затова Кристин и Симон излязоха на двора да говорят с него. Той ги гледаше с очи, пълни с печал. И все пак тази негова физиономия предизвика смътно, едва осъзнато раздразнение у Кристин. Съпругът й наистина изпитваше страдание, когато навестеше болен или тъжен човек, но у него като че ли надделяваше смущението и объркването от ситуацията. По лицето на Ерлен се изписваше неподправена безпомощност, понечеше ли да изрази съчувствието си към хорското нещастие.

След неговото посещение във „Формо“ Нокве и близнаците започнаха да идват всеки ден и да питат как е Андрес.

До шестата нощ не настъпи промяна, но на следващия ден малкият живна. Температурата му спадна. По обяд Симон и Кристин седяха сами до леглото му.

Бащата извади изпод дрехата си позлатен амулет, закачен на верижка около врата му. Наведе се над момчето и размърда амулета пред очите му. После го мушна в шепата му и я стисна, но Андрес не усети нищо.

Бащата на Симон донесе амулета от Франция и го подари на сина си, когато Симон беше още малък. Върху амулета, осветен в манастир на име „Планината на свети Архангел Михаил“, беше изобразен светецът с големи криле. Симон разказа тихо на Кристин, че малкият много обичал да разглежда реликвата. Ала клетото дете оприличавало предводителя на ангелите на петел. Постепенно Симон успял да научи Андрес да казва „ангел“. И един ден, докато стояли на двора, Андрес видял как петелът наказва с бой една от кокошките си.

— Ангелът много ядосан, татко — отронило детето.

Кристин погледна мъжа умолително. Сърцето й се късаше да го слуша, макар че Симон говореше спокойно. Кристин се чувстваше изтощена от безсънните нощи и се мъчеше да не плаче, за да не влоши състоянието си.

Симон мушна амулета под дрехата си.

— Всяка година, докато съм жив, на Архангеловден ще давам на църквата тригодишен вол, ако Бог се смили и пожали живота на детето ми. Какъвто е слабичък, сигурно на везната тежи колкото оскубано пиле — опита се да се засмее той, но гласът му потрепери от отчаяние.

— Недей така, Симон! — помоли Кристин.

— Ще стане, каквото му е писано, Кристин. Бог решава. Той знае най-добре.

Симон млъкна и се загледа в детето.

На осмата нощ Симон бдеше над леглото на Андрес заедно с една слугиня, а Кристин легна да подремне на пейката. Когато се събуди, слугинята спеше. Симон седеше на пейката до главата на болното дете, както през повечето нощи, наведен над постелята му.

— Спи ли? — прошепна Кристин и се приближи.

Симон вдигна глава. Прокара ръка по лицето си. Кристин забеляза, че бузите му са мокри. Той отговори с тих и сдържан глас:

— Кристин, Андрес едва ли ще заспи, преди да го положим в осветена земя.

Кристин сякаш се вцепени. Слънчевият загар на лицето й избледня, а устните й побеляха.

Отиде в ъгъла да си вземе връхните дрехи.

— Направи така, че като се върна, да те заваря сам — поръча тя с пресъхнало гърло. — Стой при него, а когато ме видиш да влизам, запази мълчание. После недей да говориш за случилото се нито с мен, нито с когото и да било. Не го изповядвай дори на духовния си пастир…

Симон се изправи и тръгна към нея с бавни крачки, целият пребледнял.

— Не, Кристин! — едва доловимо прошепна той. — Няма да ти позволя да го направиш…

Тя си облече палтото, извади ленена кърпа от сандъка в ъгъла, сгъна я и я мушна в пазвата си.

— Аз се осмелявам да го сторя. Нали разбра, никой не бива да се приближава до нас или да говори с нас, преди малкият да се събуди и да каже нещо.

— Кристин, замисли се как би реагирал баща ти на това — прошепна Симон. — Не го прави…

— И преди съм правила неща, които бяха грешни според баща ми. Тогава исках просто да наложа собствените си прищевки. Сега случаят е друг. Андрес е негова кръв и плът. Той е и моя кръв, Симон, той е син на родната ми сестра.

Симон дишаше с мъка, целият разтреперан, забил поглед в земята.

— Но ако ти не желаеш да изпробвам тази последна възможност…

Симон стоеше с наведена глава. Не отговори. Кристин повтори въпроса си и на бледите й устни неволно се изписа почти подигравателна усмивчица:

— Искаш ли да се откажа?

Симон извърна глава; тя мина край него, излезе на пръсти и безшумно затвори вратата след себе си.