Сигрид Унсет - Кръстът

И ето, сега Кристин върви в тъмната нощ и не смее да призове на помощ християнски светии. Нагърби се с този грях, за да получи — и тя не знаеше какво — възмездие, задето се видя принудена да признае духовното превъзходство на Симон.

Сега и ти разбираш, Симон: когато е застрашен животът на най-любимото ти същество, си готов на всичко.

Луната изплува над ръба на планинските била и тя се заизкачва по склона към църквата. Отново я обля вълна на ужас. Лунната светлина покриваше насмолената постройка с тънката си паяжина. Под финия воал църквата чернееше страшна и зловеща. Когато зърна кръста сред поляната, не посмя да се приближи и да отдаде почитта си на осветеното дърво. Изкачи се до мястото, където оградата на гробището, направена от трева, корени и камък, беше най-ниска и я прескочи.

Във високата роена трева проблясваха надгробните камъни, сякаш облени с вода. Тя тръгна през гробището и се отправи към гробовете на бедняците до южната ограда.

Намери мястото, където почиваше безимотен чуждоземец, умрял от студ в планината. Двете му дъщери, останали кръгли сираци, били давани за отглеждане в разни чужди домове, докато Лавранс Бьоргюлфсьон не реши да ги отгледа в „Йорун“ в името на Господа Бога и да ги възпита. Момичетата пораснаха и се превърнаха в добродетелни девойки. Лавранс ги омъжи за почтени, работливи съпрузи. Осигури им зестра от крави, телета и овце, а Рагнфрид ги дари с легла и метални тенджери. Сега двете живееха с мъжете си, доволни и в добри условия за произхода си. Едната беше прислужница на Рамборг, а стопанката стана кръстница на детето й.

Сега ще ми дадеш да взема малко пръст от покрива над главата ти, Бярне. Трябва ми за сина на Рамборг. Кристин коленичи и извади ножа си.

По челото и горната й устна избиха капки леденостудена пот, когато зарови пръсти във влажната пръст. Преряза корените, които й пречеха.

В замяна трябваше да даде на мъртвеца злато или сребро, наследено от три поколения. Свали от ръката си малкия златен пръстен с рубините — годежната халка на баба й по бащина линия, защото болното дете беше потомък на баща й. Зарови пръстена дълбоко в пръстта, зави тревите и почвата, които изкопа, в ленената кърпа, и покри разровеното място с мъх и лишеи.

Изправи се, но краката й се разтрепериха и се наложи да постои, преди да тръгне. Ако надникнеше под лакътя си, щеше да ги види.

През тялото й премина ужасяваща тръпка, сякаш мъртъвците — нейни роднини и приятели — се мъчеха да я принудят да погледне към тях. Ти ли си, Кристин Лаврансдатер, за какво си дошла… Арне Юрдшон лежеше в гроба пред левия вход. Сигурно си изненадан, Арне, и то с пълно право: когато двамата с теб бяхме близки, не бях такава…

Кристин прескочи оградата и се спусна по склона.

Луната огряваше околността. В равното се намираше „Йорун“. Тревата върху покривите на къщите блестеше, покрита с роса. Кристин се загледа нататък с притъпени сетива. Чувстваше се мъртва за този дом и за хората там. Вратата вече беше затворена за нея — бродещата посред нощ.

На връщане възвишенията хвърляха сенките си по целия път. Духаше по-силно. Вятърът брулеше лицето й безспир, запращаше повехнали листа срещу нея, сякаш за да я накарат да се върне обратно…

Кристин не си въобразяваше, че върви сама. Зад гърба си чуваше тихи стъпки. Ти ли си, Арне? Обърни се, Кристин, погледни под лакътя си, осмели се…

Но тя вече не се боеше. Само зъзнеше от студ, изтръпнала и изпълнена с болезнено силен копнеж да се отпусне и да заспи. След тази нощ нищо не беше в състояние да я изплаши.

Отвори вратата да влезе и завари Симон на мястото, където го бе оставила: надвесен над главата на детето. Той вдигна очи за миг. Кристин се запита дали наистина изглежда толкова изтощена, съсипана и остаряла, колкото прочете в очите му. После Симон наведе глава и я скри в ръката си.

Изправи се, но се олюля. Отвърна лице от нея и пое към вратата, с клюмнала глава и прегърбени рамене.

Кристин запали две свещи и ги постави върху масата. Андрес отвори леко очи, погледна нагоре, сякаш още в несвяст, изсумтя тихо и се опита да отмести глава от светлината. Кристин намести телцето му, както се наглася мъртвец — малкият не се възпротиви. Слабостта явно му пречеше да се движи.

Жената покри лицето и гърдите му с ленената кърпа и сложи напреки донесената от гробището ивица пръст.

Ужасът я връхлетя отново като обливаща я бурна морска вълна.

Седна до леглото. Прозорецът се намираше точно над облегалката на пейката. Не смееше да седне с гръб. По-добре да ги гледа в очите, ако се появи някой. Придърпа стола до леглото и седна с лице към прозореца. Нощният мрак напираше отвън, а в стъклото се отразяваше пламъкът на свещта. Кристин се вторачи в прозореца с неподвижен поглед и така се вкопчи в ръкохватките, че чак кокалчетата на пръстите й побеляха. Ръцете й потреперваха. Не си усещаше краката — целите мокри и вкочанени. Зъбите й тракаха от ужас и студ, а потта шуртеше по лицето и гърба й като леденостудената вода. Седеше неподвижно. Само от време на време хвърляше бърз поглед към ленената кърпа, която се повдигаше леко при дишането на детето.