Сигрид Унсет - Кръстът

Напълно непонятно беше как Ерлен се осмелява да застане пред всички съвършено невъзмутим. Нима не осъзнаваше, че поведението му събужда у хората спомени за миналото му и за някогашния му пост? Симон забеляза, че присъстващите мислят за грешките му и се възмущават, задето този мъж сякаш хич не го е еня за какъв го смятат другите. Но никой не го изрази на глас. А когато премръзналият, посинял от студ писар на областния управител седна с подложка за писане върху коленете, той непрекъснато се допитваше до Ерлен как да формулира споразумението. Ерлен му диктуваше буква по буква, като същевременно взе няколко стръка слама от пода, усука ги около дългите си покафенели пръсти и ги сплете на пръстен. След като приключи, писарят му подаде пергамента. Ерлен хвърли сламения пръстен в огнището, взе документа и прочете на глас, но не много високо:

— Всички мъже, които виждат това споразумение и са изслушали съдържанието му, се задължават да изпратят на Симон Андресьон от „Формо“, на Ерлен Никулаусьон от „Йорун“, на Видар Стайнсьон от „Клауфаста“, на Ингемюн и Туралде Бьорнесьон, на Бьорн Ингемюнсьон от „Лунар“, на Алф Айнаршон и на Холмгайр Мойсесьон своето и Божието пожелание за благодат. Приготвихте ли восъка? — попита той писаря, който се опитваше да стопли с дъха си вкочанените си пръсти. — Нека ви бъде известено, че през хиляда триста трийсет и осмо лето Господне в петъка преди средата на постите ние се срещнахме в „Гранхайм“ в Квамска енория… Алф, я донеси сандъка, дето стои отвън, да го използваме като маса — обърна се той към шерифа и подаде пергамента на писаря.

Симон помнеше добре как се държеше Ерлен сред големците на север: самоуверено и напористо, дума да няма, говореше весело и невъздържано, но в поведението му непрекъснато се забелязваше мекота, защото никак не му беше безразлично какво мислят те за него. Затова Ерлен отдаваше голямо значение на добрата си репутация сред влиятелните мъже и се стремеше да спечели благоразположението им.

Симон усети как го обзема неочаквано огорчение и чувството за съпричастност със селяните от долината, които Ерлен не уважаваше дотам, че да се притеснява за какъв го мислят. Заради Ерлен Симон се откъсна от редиците на пълководците и богаташите. Не възразяваше да живее като заможен селянин във „Формо“, но не можеше да забрави, че обърна гръб на хората от своето съсловие, на роднините и приятелите си от младини. След като ги моли почти на колене, за да изпроси помощта им при нещастието с Ерлен, Симон нямаше сили да ги погледне в очите. Дори не искаше да си спомня как се бе унижавал. Заради Ерлен Симон кажи–речи се отрече от краля и напусна редиците на приближените му. В името на баджанака си Симон се разголи до такава степен, че споменът за това му се струваше по-страшен и от смъртта. А Ерлен се държеше, все едно не е разбрал или не се сеща за случилото се. Нехаеше, задето е провалил живота на близък човек.

Ерлен се обърна към него:

— Май е време да тръгваме, Симон, ако искаме вечерта да сме си у дома. Ще отида да доведа конете.

Симон вдигна очи към него. При вида на високата стройна фигура на Ерлен го прониза завист. Ерлен носеше малка черна копринена шапка, която покриваше плътно главата му, а под брадичката бе завързана с връв. Тясното смугло лице с големите светлосини очи под широкото чело му придаваха още по-младежко и чаровно излъчване.

— Симон, завържи ми торбата със сухоежбината — поръча на излизане Ерлен.

Останалите продължиха да обсъждат случая. Неколцина изразиха учудването си от факта, че Лавранс е подходил толкова небрежно към сделката. Някогашният стопанин на „Йорун“ се славеше като много умел търговец на земи. Смятаха го за изключително опитен в покупко-продажбата на имоти.

— Баща ми е виновен за недоглеждането — призна Холмгайр. — Вчера сам ми го каза. Ако се бил вслушал в съветите на Лавранс, всичко щяло да мине без никакви пречки. Но нали знаете какъв беше Лавранс. Към свещениците ставаше хрисим и кротък като агне.

— Да, но той винаги разбираше коя сделка е изгодна за благосъстоянието на „Йорун“ — възрази някой.

— Така е и си е помислил, че съветите на свещеника само биха му помогнали да умножи богатствата си — засмя се Холмгайр. — И действително божиите служители умеят да дават на духовните си чеда разумни наставления и по светски въпроси, освен когато енориашите не са набелязали онази хапка, на която Църквата вече е хвърлила око.