Сигрид Унсет - Кръстът

Изминаха повече от двайсет години, откакто Симон се смяташе за един от най-добрите с меч в ръка сред младежите в кралската свита. По онова време се упражняваха на поляната за забавления. Но оттогава не му се бе удавала сериозна възможност да демонстрира бойните си умения.

А сега сърцето му се късаше при мисълта, че извърши убийство. Пред очите му постоянно изплуваше картината как тялото на Холмгайр се свлича в огъня, а краткият предсмъртен вик на убития продължаваше да отеква в ушите му. Измъчваше го и споменът за последвалата кратка, но ожесточена битка. Симон се чувстваше оскърбен, потиснат и объркан. Хората, с които само допреди минута бе разговарял и към които се чувстваше съпричастен, му се нахвърлиха вкупом; единствен Ерлен се застъпи за него…

Симон не се смяташе за страхливец. През годините, които живя във „Формо“, успя да излови шест мечки. Два пъти рискува живота си. От разярения звяр го делеше тънкото стъбло на млад бор, а в ръцете си държеше само копие с дръжка, дълга колкото човешка длан. Напрежението в играта обаче не му попречи да действа уверено и не замъгли трезвата му преценка. А сега, в бараката… Сам не знаеше дали се изплаши, но във всеки случай се почувства объркан и не успя да обмисли ситуацията…

И тогава, след лова на мечки, седеше вкъщи, наметнал небрежно дреха, със скръстени ръце и трепереше от треска, целият схванат и с рани по рамото, и усещаше само дръзка радост. Можеше да бъде и по-зле, каза си той, но не се замисли за подробностите. Сега обаче не беше в състояние да пропъди въпроса как щеше да свърши всичко, ако Ерлен не му се беше притекъл на помощ. Симон не се чувстваше изплашен, но имаше какво да му навява безпокойство: и израженията на останалите мъже, и мъртвото тяло на Холмгайр.

За пръв път Симон се превърна в убиец.

Без да се брои онзи шведски рицар, когото посече…

Случи се в годината, когато крал Хокон пое с войската си към Швеция, за да отмъсти за убийството на херцога. Изпратиха Симон на разузнавателна мисия заедно с трима другари. Назначиха го за предводител, защото се отличаваше със смелост и гордост. Спомняше си, че мечът му заседна в шлема на рицаря и се наложи да го дърпа и върти, за да го извади. На сутринта, когато го огледа, от върха му се бе отлющило парче стомана. Споменът за това събитие винаги го изпълваше със задоволство. На подвига му станаха свидетели и осмина шведи и Симон усети вкуса на битката. Не всички участници във войската извадиха такъв късмет. Самият той на развиделяване видя, че ризницата му е опръскана с кръв и мозък. Помъчи се да си придаде скромен и смирен вид, докато ги отмиваше…

Сега обаче споменът за клетия шведски рицар никак не успокояваше съвестта му. Не, случилото се с Холмгайр Мойсесьон нямаше нищо общо. Симон нямаше сили да се отърси от ужасната тревога.

Отгоре на всичко дължеше живота си на Ерлен. Все още не осъзнаваше какво значи това, но го обзе предчувствието, че всичко ще се промени, защото двамата с Ерлен са вече квит.

Да, в това отношение наистина са квит.

Двамата мъже яздеха почти без да разговарят. По едно време Ерлен се обади:

— Симон, постъпи много глупаво. Изобщо не се сети първо да тръгнеш към вратата…

— Как така? — учуди се Симон. — Защото ти беше навън ли?

— Не — в гласа на Ерлен долови усмивка. — Нямах предвид това, но има смисъл. Исках да кажа, че ако беше излязъл, те нямаше как да се втурнат след теб всички наведнъж, защото вратата е тясна. Освен това винаги съм се удивлявал как хората си възвръщат трезвия разум, когато се озоват под открито небе. Чисто чудо е, че вътре загина само един човек.

На няколко пъти по време на пътуването Ерлен питаше Симон как са раните му.

— Не чувствам болка — излъга Симон. А раните смъдяха ужасно.

Пристигнаха във „Формо“ късно вечерта и Ерлен влезе със Симон. Посъветва го да изпрати писмо на областния управител, с което да признае убийството, за да получи разрешение да пребивава в страната без опасност за живота си. Ерлен предложи услугите си да напише писмото вместо Симон:

— Едва ли можеш да си мърдаш ръката, а утре сигурно ще се наложи да пазиш леглото, защото ще имаш треска.

Рамборг и Арнерд ги чакаха, още будни. За да не им е студено, се бяха свили с подвити крака върху пейката откъм топлата страна на огнището. Помежду им бе сложена дъска за игра — двете приличаха на деца.

Симон едва успя да каже две-три думи за случилото се и младата жена се хвърли в обятията му, обгърна врата му с ръце, привлече лицето му към своето и долепи буза до неговата. После стисна в знак на гореща благодарност ръцете на Ерлен, а той през смях отбеляза, че не е подозирал каква сила се крие в пръстите й.