Сигрид Унсет - Кръстът

Стопанката поиска мъжът й да остане да спи във всекидневната, а тя да бди над него. Със сълзи на очи молеше да й позволят да се грижи за болния. Ерлен, от своя страна, изяви готовност да остане във „Формо“ и да легне при Симон, стига Рамборг да изпрати вест на сестра си, че мъжът й няма да се прибере тази нощ.

— Жал ми е за Кристин, сигурно още е будна и трепери от студ. Тя винаги ме чака да се прибера. Вие, дъщерите на Лавранс, сте много грижовни съпруги…

Докато мъжете вечеряха, Рамборг се сгуши в Симон. Той я потупа по ръцете, смутен и трогнат от тревогата и любовта на жена си. По време на Великите пости Симон спеше в колибата на Семюн и след като се нахраниха, мъжете се запътиха натам. Рамборг тръгна с тях и остави голям казан с медена бира до камъка пред огнището, за да се стопли.

Колибата на Семюн представляваше малка, стара, закътана и добре защитена от студа къща с огнище. Беше построена от масивно дърво — стената се състоеше само от четири дървени талпи. Вътре беше студено, но Симон веднага хвърли голям наръч борови клони в огъня и накара кучето да се качи в леглото им, за да го стопли. Двамата с Ерлен преместиха пъна и пейката до огнището и се настаниха удобно, защото бяха премръзнали след дългото пътуване, а вечерята не успя да раздвижи кръвта във вкочанените им крайници.

Ерлен написа писмото вместо Симон. После се приготвиха да си лягат. От движението раните на Симон отново прокървиха и Ерлен му помогна да си съблече горната туника и да си събуе ботушите. Самият Ерлен влачеше ранения си крак, изтръпнал след ездата, но не било нищо страшно — увери той. След като се освободиха от повечето си дрехи, отново седнаха до огъня. Вътре стана топло и приятно, а в казана остана още бира.

— Много тежко изживяваш случилото се, Симон — подхвана Ерлен, докато се взираха в огъня със сънени очи. — Смъртта на Холмгайр не е голяма загуба…

— Отец Мойсес едва ли е на същото мнение — възрази Симон. — А той е възрастен човек и много съвестен свещеник.

— Прав си, не е никак хубаво да си спечелиш враг в негово лице — сериозно кимна Ерлен. — Особено като се има предвид, че живее наблизо. А и аз често ходя до Квам по работа. Но подобно нещо би могло да се случи всекиму. Сигурно ще те осъдят да платиш десет-дванайсет марки злато. Епископ Халвар проявява голяма строгост, когато изповядва престъпници, а и бащата на Холмгайр е сред подчинените му. Но ти ще се справиш с всичко това…

Симон мълчеше. Ерлен продължи:

— На мен вероятно ще ми наложат глоба за нанасяне на телесна повреда — той се усмихна сякаш на себе си. — А аз притежавам само онова имение в Довре.

— Колко голямо е „Хауген“?

— Не си спомням точно. Отразено е в документа за собственост. Но арендаторите на „Хауген“ плащат наем само в сено. Никой не желае да живее там. Къщите направо са се разпадали. А нали си чувал какви слухове се носят. Из имението витаели призраците на леля Осхил и на Бьорн. Но едно зная със сигурност: Кристин ще ми благодари за днешната ми постъпка. Тя те обича като роден брат, Симон.

Симон, седнал в сянката, се усмихна едва забележимо. Побутна пъна малко по-назад и закри очи с ръка, за да ги предпази от горещата вълна на огъня. А Ерлен се радваше на топлината като котка. Седеше почти плътно до огнището, облегнат на ъгъла на пейката. Беше преметнал ръка през облегалката и изпънал ранения си крак над срещуположната ръкохватка.

— Да, през есента ми наговори толкова хубави неща — обади се тихо след малко Симон, а в гласа му се прокрадна иронична нотка. — Тогава синът ми лежеше болен и тя доказа колко предана сестра е — сериозно продължи той, но леко подигравателният тон се появи отново: — Двамата с теб, Ерлен, си помагаме взаимно, както обещахме на смъртния одър на Лавранс. Тогава се заклехме да се подкрепяме като братя.

— Така беше — доверчиво отвърна Ерлен. — И аз се радвам, че постъпих така днес, Симон.

Поседяха мълчаливо. После Ерлен протегна предпазливо ръка към ръката на Симон. Двамата стиснаха силно пръстите си, отдръпнаха се боязливо и всеки се сви на мястото си.

Ерлен мълча дълго, подпрял брадичка на дланта си, и се взира в огъня, където трепкаха слаби пламъци, разгаряха се, поклащаха се и заливаха овъглените съчки, а те се пукаха и свиваха с тихи, приглушени въздишки. От огъня останаха само черни въглени и жарава.

Най-сетне се престраши да наруши мълчанието:

— Симон, към мен си се отнасял толкова великодушно, че не мога да те сравня почти с нито един мой приятел. Не съм забравил…