Сигрид Унсет - Кръстът

Симон се радваше да я види в празнични одежди, както подобава на жена от благороден произход. Тънката копринена кърпа покриваше едва-едва русо кестенявите й коси. Беше закрепила с фиби плитките си и те се подаваха над ушите. Косите й, макар и прошарени, не разваляха очарованието й. Кристин носеше великолепна дреха от синьо кадифе, обточена с хермелинова кожа, с дълбоко деколте и широки отвори за ръкавите. Гарнитурата на гърдите и раменете напомняше ремъци на конска сбруя. Стоеше й чудесно. Под горната дреха, около шията и по ръцете, се подаваше долна туника в пясъчножълто, плътно прилепнала по тялото й. Закопчаваше се с множество малки позлатени копчета. Обзе го силно вълнение. Господ да му прощава, но тези малки златни копчета радваха душата му като ято ангели.

Симон усещаше силните, спокойни удари на сърцето си. Сякаш тежки окови се свлякоха от плещите му. Лошите, омразни сънища го нападаха през нощта, когато беше податлив на всякакви сетивни измами, но сега виждаше любовта си към нея на светло, под ярките слънчеви лъчи.

— Защо ме гледаш така, Симон? Усмихваш се…

Той се засмя тихо и весело, ала не отговори. Пред тях долината се разстилаше, окъпана от златистата милувка на вечерното слънце, птиците чуруликаха и цвърчаха сред дърветата в гората, от далечината долиташе ясният плътен глас на пойния дрозд. А Кристин сияеше в своето великолепие, огряна от топлите слънчеви лъчи. Беше излязла от тъмната студена къща в „Йорун“, беше захвърлила за малко грубите си тежки дрехи, напоени с миризмата на пот и къртовски труд. Мила Кристин, така се радвам да те видя в празнични одежди.

Симон хвана ръката й, отпусната върху парапета на чардака, и я приближи до лицето си.

— Колко хубав пръстен имаш!

Той го погледа още малко и остави грапавата й загрубяла длан отново върху парапета. Питаше се как да й върне някогашната красива, деликатна и издължена ръка.

— Арнерд и Гауте пак се карат — отбеляза Кристин.

Отдолу долитаха високите, гневни гласове на децата.

Девойката извика с накипял от негодувание глас:

— Как смееш да ми го напомняш! За мен е по-достойно да се наричам незаконно родена дъщеря на моя баща, отколкото законен син на твоя!

Кристин се обърна и изтича по стъпалата. Симон я последва. Чу удара на две-три плесници. Кристин стоеше под чардака, хванала сина си за рамото.

Двете деца наведоха глави, изчервени до корените на косите си, но мълчаха упорито.

— Явно знаеш как да се държиш пред гостите, Гауте. Голяма гордост си за мен и за баща си, няма що…

Гауте продължаваше да гледа в земята.

— Тя каза нещо — ядосано промълви той. — Не искам да го повтарям.

Симон повдигна брадичката на дъщеря си. Червенината по лицето на Арнерд стана още по-гъста и тя мигаше ли, мигаше под строгия поглед на баща си.

— Вярно е — тя се отскубна от ръцете му. — Напомних на Гауте, че баща му беше осъден за подло предателство към краля. Но преди това Гауте те нарече изменник. Трябвало да благодариш на Ерлен, задето живееш охолно и спокойно в имението си.

— Мислех те за голямо момиче, Арнерд! Как може да се връзваш на детски приказки до степен да забравиш и възпитанието си, и силата на кръвната връзка! — той избута девойката и се обърна към Гауте. — Защо смяташ, че съм предал баща ти, синко? — попита съвсем спокойно той. — От известно време си ми ядосан, но ще ми кажеш ли какво съм сгрешил?

— Много добре знаеш!

Симон поклати глава. Момчето започна да крещи, а от очите му захвърчаха искри от обида:

— Видях с очите си онова писмо, заради което изтезаваха баща ми, за да признае кой си е сложил печата под него! Нали аз го изгорих.

— Замълчи! — извика Ерлен.

Лицето му беше пребледняло, дори устните му побеляха. Очите му горяха.

— Ерлен, предпочитам да разберем по каква причина Гауте ми се сърди. Да не би името ми да присъстваше в писмото, синко?

— Замълчи! — побеснял от ярост, Ерлен сграбчи сина си за рамото. — А аз ти се доверих, сине! Заслужаваш да те бях убил!

Кристин се втурна към момчето, Симон също. Гауте се отскубна от ръката на баща си и потърси убежище при майка си. Скри се зад ръката й и започна да вика, извън кожата си от нервна възбуда:

— Извадих писмата и разгледах печатите, преди да ги изгоря, татко! Помислих си, че така някой ден може да ти спася живота…

— Проклет да си! — от гърдите на Ерлен се изтръгна задавено, сухо ридание.

Симон първо пребледня, а после се изчерви от неудобство заради Ерлен. Не смееше да погледне към него, защото усещаше какъв срам изпитва Ерлен от низката си постъпка.