Сигрид Унсет - Кръстът

— Ха! Рицари и барони! — изсмя се гневно Симон.

— Само заради Кристин ли им се притече на помощ?

Рамборг бе пребледняла като премръзнала. Симон не виждаше смисъл да се преструва, че не разбира намека й. Чувстваше се обезсърчен и кимна инатливо:

— Да.

И тя, и той бяха полудели. И Ерлен се бе побъркал. Днес всички си бяха изгубили ума. Крайно време беше това да спре.

— Направих го заради сестра ти — спокойно подхвана той — и в името на децата, които нямат по-близък роднина, способен да ги защити. Направих го и заради Ерлен, защото се заклехме да се подкрепяме като братя. Само недей да си внушаваш разни глупости. Днес ми дойде до гуша от такива изпълнения — избухна той и запрати обувката си в стената.

Рамборг отиде да я вдигне и огледа стената.

— Турбьорг направо се излага. Не се е сетила да почисти саждите за празненството, а аз забравих да я подсетя.

Рамборг избърса обувката — най-хубавия чифт на Симон, с дълги носове и червени токове — вдигна и другата и ги прибра в сандъка с дрехите му. Той забеляза как се разтрепериха ръцете й, докато вършеше всичко това.

Прегърна я, а тя обви тялото му с тънките си ръце, разтърсвана от задавени ридания. Прошепна му, че се чувства капнала от умора.

След седем дни Симон и слугата му яздеха през Квам. Конете напредваха трудно в снежната виелица. Сипеха се едри, лепкави парцали. По обяд стигнаха до малко стопанство покрай пътя. Там имаше странноприемница.

Стопанката излезе и покани Симон в дома си. Ханът бил само за обикновени хора, не за господари. Изтупа снега от мократа му връхна дреха и я окачи да съхне на гредата до огнището, като не спираше да говори:

— Ама че лошо време! Бедните коне, сигурно ще продължите по заобиколния път? През района на Мьоре сега едва ли може да се мине.

— Може, ако не ти е мил животът — пошегува се Симон.

Стопанката и децата се засмяха. По-големите се разтичаха да носят дърва и бира, а малките се скупчиха до вратата. Винаги когато Симон спираше да нощува в дома им, даваше дребни пари на хлапетата, а ако се случеше да е купил лакомства от Хамар за децата си, ги угощаваше и тях. Но днес господарят сякаш не ги забелязваше.

Седеше на пейката, наведен напред, с отпуснати върху коленете ръце, и се взираше в огъня. От време на време отговаряше с по две-три думи на словесния поток на стопанката. Тя спомена, че Ерлен Никулаусьон бил в момента в „Гранхайм“, за да прибере първата вноска. Предложи да изпрати едно от децата си да обади на Ерлен, че Симон е наблизо и могат да пътуват заедно.

Симон отказа. Поиска малко храна. После възнамерявал да поспи.

С Ерлен ще се види, като му дойде времето, но искаше и Гауте да чуе онова, което бе намислил да му каже. Симон не желаеше да обсъжда този въпрос повече от веднъж.

Слугата му Сигюр се разположи в готварницата, докато стопанката приготвяше гозбата. Пътуването беше изморително, а и господарят на Сигюр през цялото време се държеше като разярен бик. Обикновено след посещение в „Дюфрин“ Симон Андресьон вземаше със себе си слуги от родния си край и слушаше с интерес вестите, които те му разказваха. Имаше много желаещи да му служат, защото го знаеха като дружелюбен и щедър стопанин, който обича да се шегува и не проявява високомерие към слугите. Но сега през целия път Сигюр не получи друг отговор от господаря си, освен „затваряй си устата“.

Господарят явно се бе счепкал за нещо с братята си, защото дори не пренощуваха в „Дюфрин“. Наеха стая в едно от именията под аренда. Господин Юрд — на Коледа кралят го посвети в рицарско звание — излезе на двора и покани Симон да остане в дома му, но Симон дори не го удостои с отговор. Господарите започнаха да крещят и да се препират на горния етаж на къщата. Там бяха Юлв Саксесьон и Гюдмюн Андресьон. Направо да ти настръхнат косите. Един Господ знае за какво се скараха така.

Симон мина покрай готварницата и надникна вътре. Сигюр побърза да го увери, че веднага ще вземе шило и скоба, за да поправи частта от седлото, която се извади сутринта.

— Тези неща в готварницата ли ги държат? — подхвърли подигравателно Симон и излезе.

Сигюр поклати глава и кимна многозначително на стопанката, след като господарят му се изгуби от полезрението им.

Симон бутна настрани паницата с храната. Чувстваше се капнал от умора, направо не можеше да помръдне. Все пак намери сили да се просне на леглото с ботуши и шпори, но му стана съвестно: не искаше да изцапа с кал чистото селско легло. Надигна се и се събу. Надяваше се да заспи веднага заради умората и мускулната треска. Целият беше вир–вода и зъзнеше от студ, но лицето му пламтеше след продължителната езда във виелицата.