Сигрид Унсет - Кръстът

А случилото се между него и Ерлен на празненството след освобождението му от затвора Симон се постара да зачеркне: Ерлен вероятно не е разбрал докрай какво изпитва той към Кристин, пък и едва ли се е замислил. Баджанакът му притежаваше рядката дарба да забравя. А Симон имаше хубаво имение, добра съпруга, която обичаше, и прекрасни деца.

Симон се успокои. Нямаше власт да промени чувствата, които изпитва към сестрата на съпругата си. Някога тя беше негова годеница и решението да се разделят взе тя, не той. Някога Симон отвори сърцето си за Кристин Лаврансдатер, защото беше негов дълг да обикне избраницата на баща си. Женитбата му със сестра й стана по желание на Рамборг и на родителите й. Макар и умен мъж, Лавранс не се сети да попита Симон дали е преодолял раздялата си с Кристин. Това беше за предпочитане, защото Симон не би понесъл да обсъжда този въпрос дори с Лавранс.

Опитите му да забрави не носеха никаква ползва. Не можеше да контролира емоциите си. Не си позволи да изрече и една неподходяща дума, но се оказа безсилен да спре дявола, който го изкушаваше с представи и сънища, накърняващи кръвната връзка. Наяве Симон не би се поддал на греховни плътски помисли. Винаги се стараеше да се държи като предан брат към нея и близките й. Съзнаваше го и за малко съумя да се почувства удовлетворен от отредената му участ. Докато помагаше на Кристин и на мъжа, когото тя предпочете вместо него, всичко беше наред. Двамата непрекъснато се нуждаеха от подкрепата му.

Но нещата се промениха. Кристин рискува живота и душевния си мир, за да спаси сина му. След като го допусна, Симон усети как раните му отново се разтвориха.

А сега дължеше живота си на Ерлен. В знак на благодарност го обиди. Без да иска, разбира се, само наум, но все пак го обиди!

„И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници.“ Странно защо Бог не ни е научил и да се молим да прощаваме на онези, на които сме задължени. Sicut et nos dimittimus creditoribus nostris. Симон не беше сигурен дали правилно формулира мисълта си на латински — този език никога не му беше силна страна. Все някак успяваше да прости на длъжниците си. По-трудно му се струваше да прости на онзи, комуто се чувстваше задължен.

Симон си разчисти сметките със семейството на Кристин, но у него отново се пробуди старото огорчение, което години наред се стара да потъпче.

Вече беше безсилен да пропъди Ерлен от мислите си. Мъчителните спомени погълнаха всичко видяно, научено, запомнено или решено. Сега съперникът му гнетеше душата му именно защото никой не знаеше какво вижда, мисли и помни Ерлен. Той представляваше пълна загадка.

Може човек да получи нещо, което е било предопределено за другиго, но няма как да се сдобие със съдбата му.

Така си е.

Симон обичаше годеницата си. Ако се бяха оженили, щеше да се почувства удовлетворен. Двамата щяха да заживеят щастливо. Кристин щеше да си остане същата, каквато я помнеше от първата им среща: мила, порядъчна, разумна жена, от която мъжът винаги би могъл да поиска ценен съвет, малко вироглава за дреболии, но склонна към послушание. Тя беше свикнала да разчита на баща си, който винаги я подкрепяше и защитаваше. А после Ерлен завладя сърцето й, макар и да бе неспособен да отговаря дори за собствените си постъпки и да закриля някого. Похити сладката й невинност, прекърши гордото й спокойствие, внесе смут в девичата й душа и я принуди по неволя да се възползва до край от всички свои заложби. Наложи се тя да бъде опора за любимия си, както птичката брани гнездото си с разтреперано тяло и писклив глас, щом някой го доближи. Прекрасното й нежно тяло беше създадено да бъде носено на ръце и защитавано от силни мъжки ръце, но Симон го видя неведнъж изопнато от душевно страдание, докато сърцето й блъскаше в гърдите и смело се мъчеше да надвие тревогата. Кристин се бореше за щастието на семейството си, както гълъбицата се одързостява, забравя за страха си и брани малките си.

Ако Симон се бе оженил за нея и в продължение на петнайсет години й бе засвидетелствал съпружеска обич и уважение, тя положително щеше да го подкрепи, ако го бе сполетяло нещастие. Той не се съмняваше в това. Кристин щеше да прояви находчивост и смелост и да му помогне. Но заради него никога нямаше да придобие онова страшно каменно изражение, на което Симон стана свидетел в Осло. Тогава Кристин му разказа, че е видяла какво са сторили на Ерлен в затвора. Дори и да се бе оженил за нея, тя никога нямаше да изкрещи така сърцераздирателно името му в пристъп на отчаяние от пълната безизходица. Тогава в сърцето му се пробуди не някогашната по младежки чиста и неопетнена любов, а гняв, който се опълчи срещу безумието й. Симон никога нямаше да узнае какво се крие в него, ако преди години бяха поели по пътя, предначертан от родителите им.