Сигрид Унсет - Кръстът

Спомни си изражението й, когато тя излезе през нощта да търси спасение за детето му. Тя не би се престрашила да стигне дотам, ако не беше се омъжила за Ерлен.

Съжителството с него я научи да действа смело, дори и сърцето й да примира от ужас. А обляната в сълзи усмивка, с която го събуди, за да му съобщи, че синът му го вика, беше трогателната усмивка на жена, познала и горчилката на загубата, и сладкия вкус на победата.

Симон обичаше съпругата на Ерлен. Винаги я беше обичал. Но любовта му се смяташе за греховна и нямаше как да се избави от нещастието си. Понякога тежката му съдба предизвикваше искреното му учудване. Нима тази участ е негова, нима той страда така и не вижда изход?

И той потъпка честта и аристократичното си достойнство, като напомни на Ерлинг Видкюнсьон неща, които никой уважаващ себе си мъж не би си позволил да намекне. Направи тази саможертва не заради братя или роднини, а само и единствено заради нея. Не друго, а мисълта за нея му вдъхна сили да проси от Ерлинг, както прокажените просят пред църковните двери в градовете и излагат на показ противните си рани.

Възнамеряваше да й го каже някой ден. Не всичко, разбира се. Нямаше да й разкрие колко ниско е паднал. Но когато остареят, ще й признае: сторих всичко по силите си, за да ти помогна, защото помня колко искрено желаех да бъдеш щастлива, когато бяхме сгодени.

Симон не смееше да се замисли дали Ерлен е споменал нещо на съпругата си. Наистина възнамеряваше някой ден лично да й признае за чувствата си: не успях да забравя колко съм те обичал на младини. Но ако тя вече го беше научила, и то от устата на собствения си съпруг, Симон нямаше да си намери място от срам.

Възнамеряваше след години да й го каже. Сети се как неволно издаде слабостта си. Ерлен съвсем случайно съзря онова, което Симон се бе погрижил да скъта в дълбините на душата си. Освен Ерлен за чувствата му към Кристин знаеше и Рамборг. Той нямаше представа как се е досетила.

Нейният съпруг и неговата съпруга разобличиха тайната му.

Симон нададе див, изпълнен със страдание вик и се хвърли по очи към другата страната на леглото.

Бог да му е на помощ! Дойде и неговият ред да лежи гол и одран като Ерлен, да се чувства осквернен, да кърви от нечовешки мъки и да се тресе от срам.

Стопанката открехна вратата и надникна в стаята. Посрещна я острият блясък на горещите сухи очи на Симон.

— Не успяхте ли да поспите? Оттук преди малко мина Ерлен Никулаусьон заедно с двама ездачи. Сигурно са били негови синове.

Симон измънка ядосано някакъв неясен отговор.

Реши да им даде стабилна преднина, макар че и той искаше да се прибере час по-скоро. Андрес ще го чака с нетърпение, а щом Симон влезе в стаята и си съблече връхната дреха, малкият тутакси ще грабне кожената му шапка и ще я нахлупи на главата си. После ще възседне пейката като кон и ще язди към чичо си в „Дюфрин“, а шапката ту ще се килва над нослето му, ту ще пада назад върху красивите му руси къдрици. Симон обаче не намери утеха в тези мисли: един Бог знае кога Андрес пак ще гостува на чичо си в „Дюфрин“…

Спомни си първородния си син Ерлинг — детето на Халфрид. Рядко се сещаше за него. В съзнанието му клетото пеленаче остана като синкавоблед труп. Симон почти не го видя жив, защото бдеше над умиращата майка. Ако детето беше оцеляло, ако не си бе отишло с Халфрид, Симон щеше да задържи „Манвик“ и да си намери нова съпруга от околността. Щеше да се връща тук, на север, само от време на време, за да наглежда как стопанисват имението му.

Не че при такъв развой на събитията щеше да забрави Кристин. Тя го омагьоса в приказен танц и той не можеше да се откъсне. По дяволите, какво му пречи да си спомня за случилото се между тях като за увлекателно приключение. Наистина, наложи му се да изведе годеницата си — девойка от знатен род, възпитана в духа на християнските добродетели и в благонравие — от долнопробен бордей, след като я завари там в леглото на друг мъж, но споменът за това не го смущаваше дотам, че да го лиши от способността да се радва на всички благини, които му предлагаше животът…

Синът му Ерлинг сега щеше да навърши четиринайсет години. Когато Андрес започне да възмъжава, Симон вече ще е остарял, разбиранията му — също.

Халфрид, ти не беше никак щастлива с мен. Май все пак си заслужавам нерадостната участ.

Вероятно и Ерлен Никулаусьон заслужаваше да заплати с живота си проявеното лекомислие, а Кристин — да остане вдовица в „Йорун“.