Сигрид Унсет - Кръстът

От силното напрежение по бузите на Симон избиха бледи петна. Той погледна Ерлен право в очите. Онзи слушаше с полуотворена уста.

— Едва сега разбирам! Мразиш ли ме, Симон? — прошепна покъртен Ерлен.

Без да съзнават какво правят, двамата мъже спряха конете и се вторачиха един в друг. Малките очи на Симон блестяха като стомана. В мъждивата бяла нощна светлина забеляза как от напрежение лицевите мускули на Ерлен се стегнаха, а после го озари някакво прозрение. Симон вдигна очи под наполовина сведени клепки и прехапа треперещата си долна устна.

— Не издържам повече! От сега нататък не искам да се срещаме с теб!

— Човече! Минаха двайсет години — възкликна Ерлен, покъртен и объркан.

— Така е. Нима не смяташ, че жена като нея заслужава да помним какво се случи преди двайсет години?

Ерлен се поизправи на седлото и срещна решително и смело погледа на Симон. Лунната светлина запали синьо-зелена искра в големите му светли очи.

— Заслужава. Бог… Бог да я благослови!

Само след миг пришпори коня и препусна напред, а под копитата на животното се разхвърчаха пръски. Симон задържа Дигербайн, но едва не падна от коня, защото дръпна твърде рязко юздата. Озапти нетърпеливото животно и почака в началото на гората, докато шумът от копитата на другия кон, препускащ в кишата, заглъхна.

Веднага след като призна на Ерлен какво го мъчи, съжали за думите си. Обзе го силно разкаяние и срам. Все едно в пристъп на неконтролируем гняв беше ударил беззащитно дете или крехко и мило, лишено от разум животно. Копието на омразата му се строши на парчета. Самият той се почувства обезоръжен от сблъсъка с нищо неподозиращия Ерлен. Този несретник беше толкова незрял, че създаваше впечатление за безпомощно и невинно дете.

Докато препускаше, Симон ругаеше полугласно. Каква ти невинност! Ерлен отдавна прехвърли четирийсетте. Би трябвало да понесе разговор между мъже. Дявол да го вземе, Симон отдавна се самонараняваше жестоко заради мислите си и едва ли бе чак толкова фатално, че веднъж засегна и Ерлен.

Сега се прибира при Кристин. Бог да я благослови, подигравателно се засмя Симон. Край на прословутата братска обич между двете семейства в „Йорун“ и „Формо“. Вече нямаше да му се налага да вижда Кристин Лаврансдатер.

При тази мисъл дъхът му секна. Все едно, дявол да го… Ако окото ти те ядосва, изтръгни го, казваха свещениците. Симон постъпи така най-вече за да сложи край на преструвките и на лицемерната братска любов към Кристин. Не издържаше повече…

Сега единственото му желание беше Рамборг да си е легнала.

Но когато пое между загражденията, забеляза тъмна фигура, застанала под трепетликите. Забрадката й се белееше.

Откакто Сигюр се бе прибрал, Рамборг чакаше стопанина да си дойде. Слугините си бяха легнали и тя сама сипа на съпруга си от тенджерата с каша, оставена пред отвора на пещта, за да не изстива. Стопанката донесе сланина и хляб и наточи бира.

— Няма ли да си лягаш, Рамборг? — попита я Симон, докато се хранеше.

Тя мълчеше. Седна пред тъкачния стан и започна да промушва малките пъстри възли през нишките. Още преди Коледа се зае да тъче килим с фигури, но напредваше бавно.

— Преди малко Ерлен мина от тук — подхвана тя, обърната с гръб. — От думите на Сигюр останах с впечатлението, че ще се приберете заедно.

— Случи се нещо непредвидено…

— Ерлен се оказа по-нетърпелив да се мушне в постелята у дома си, така ли? — засмя се тя. И понеже не получи отговори, продължи: — След като е пътувал надалеч и го е нямало вкъщи, Ерлен винаги жадува да се прибере при Кристин.

Симон помълча известно време.

— Двамата с Ерлен не се разделихме като приятели — поясни той.

Рамборг се обърна рязко. Разказа й какво е научил в „Дюфрин“ и за първата част от разговора си с Ерлен и синовете му.

— Не разбирам защо сте се скарали заради подобно нещо, след като години наред приятелството ви устоя на какви ли не изпитания.

— Сигурно си права, но така се случи. Стана доста късно. Тази вечер няма да успеем да обсъдим всичко.

Рамборг отново се обърна към стана и продължи да тъче.

— Симон, спомняш ли си притчата за сунамитката Ависага? — попита неочаквано тя. — Отец Айрик ни я прочете веднъж от Библията.

— Не.

— По времето, когато крал Давид остарял, а жизнените му сили и мъжествеността му започнали да се стопяват — подхвана стопанката, но Симон я прекъсна:

— Скъпа Рамборг, отдавна мина полунощ. Сега не му е времето да си разказваме притчи. Сетих се каква беше историята с Ависага…