Сигрид Унсет - Кръстът

Рамборг дръпна гребена на тъкачния стан. Помълча, а после попита:

— А спомняш ли си легендата за Тристан Красивия, Изолда Русокосата и Изолда Чернокосата? Едно време баща ми я разправяше.

— Да, спомням си я.

Симон побутна настрани паницата с храната, избърса устата си с опакото на дланта и се изправи. Застана пред пещта, качи единия си крак на перваза, подпря лакът на коляното си, а брадичката — на ръката. Загледа се в огъня, който загасваше в иззиданата дупка. От ъгъла до стана се разнесе треперещият глас на Рамборг. Младата жена беше готова всеки момент да избухне в сълзи:

— Винаги, когато съм слушала тези легенди, съм се питала защо цар Давид и Тристан постъпват толкова неразумно и безсърдечно? Защо не обичат младите невести, които им отдават девичата си чест и преданата си любов нежно и благопристойно, защо не ги обичат повече от жени като Вирсавия и Изолда Русокосата, пропилели девствеността си заради други мъже? Ако бях мъж, никога нямаше да проявя такава мекушавост и жестокост — тя млъкна покъртена. — Ависага и клетата Изолда от Бретан са имали много тежка съдба — тя се обърна отривисто, направи няколко крачки и застана пред съпруга си.

— Какво ти става, Рамборг? — попита тихо и недоволно Симон. — Не разбирам какво искаш да ми кажеш с тези думи.

— Напротив, отлично разбираш — разпалено възрази тя. — Същият си като Тристан…

— Не ми се вярва — опита се да се засмее Симон — да приличам на Тристан Красивия. А ако не ме лъже паметта, двете жени, които ти спомена, запазили детството си непокътнато и починали, недокоснати от мъжете си.

Погледна крадешком съпругата си. Малкото й триъгълно лице беше побеляло. Рамборг хапеше устните си.

Симон свали крака си от перваза на пещта и я хвана за раменете.

— Скъпа Рамборг, имаме две деца — прошепна той.

Тя мълчеше.

— Винаги съм се старал да ти показвам колко съм ти признателен за този дар. Според мен се държа като добър съпруг.

Тя продължаваше да мълчи. Симон я пусна и седна на пейката. Рамборг го последва, застана пред него и погледна широките му бедра в мокрите, напръскани с кал панталони; едрото му тяло; месестото му червеникавокафяво лице. Младата жена присви устни с явно неудоволствие:

— Погрознял си, Симон.

— Никога не съм се смятал за красавец — спокойно отвърна той.

— Но аз съм хубава и млада — седна в скута му, а когато обгърна главата му с две ръце, от очите й рукнаха сълзи: — Симон, погледни ме! Защо не ме възнаградиш с любовта си, задето не позволих на друг мъж да ме притежава? Още от съвсем малка исках мъжът ми да бъде като теб. Помниш ли как двете с Юлвхил постоянно искахме да си с нас? Веднъж татко те водеше да видиш жребчетата му в градината и ти пренесе Юлвхил през потока, а татко понечи да ме вдигне на ръце, но аз започнах да пищя и настоях ти да ме пренесеш. Помниш ли?

Симон кимна. Наистина си спомняше колко грижи положи за Юлвхил, защото сърцето му се късаше да гледа как това прекрасно дете се мъчи заради болестта си. Но не се сещаше за Рамборг. Само помнеше, че Юлвхил има и по-малка сестра.

— Тогава ти имаше прелестни коси — Рамборг зарови пръсти в светлокестенявия вълнист перчем на мъжа си. — Още нямаш нито един бял косъм, а Ерлен вече отдавна е целият прошарен. Много ми харесваха дълбоките ти трапчинки, когато се усмихваше. Беше толкова жизнерадостен…

— Е, някога изглеждах по-добре…

— Не е вярно — прошепна страстно тя. — Когато ме погледнеш с нежност в очите… Помниш ли кога за пръв път спах в обятията ти? Болеше ме зъб и стенех в тъмното: татко и мама спяха, в стаята цареше мрак, а ти се приближи до пейката, където спяхме с Юлвхил, и ме попита защо плача. Каза ми да пазя тишина, за да не събудим останалите, взе ме на ръце, запали една свещ, отчупи парче от нея и започна да търкаш с него венеца около болния ми зъб, докато потече кръв. После изрече някакви думи над парчето свещ, а аз оздравях. Разреши ми да спя в твоето легло и ме прегърна.

Симон я погали по главата и я притисна към рамото си. Сега си спомни: случи се, когато отиде в „Йорун“ да съобщи на Лавранс за решението си да развалят годежа с Кристин. Онази нощ Симон почти не мигна и по някое време стана да се погрижи за малката Рамборг, която хленчеше заради болен зъб.

— Някога давал ли съм ти повод да ме упрекнеш, че не те обичам, скъпа Рамборг?

— Симон, нима не ме смяташ за по-достойна за любовта ти от Кристин? Та тя те излъга и ти причини болка, а аз години наред те следвам по петите като пале.