Сигрид Унсет - Кръстът

Кристин се приближи, коленичи до носилката и долепи устни до обувката:

— Бог да те благослови, сестро. Дано Господ зарадва душата ти в небесния Си чертог и осени с милостта Си всички нас, потънали в мрака…

След това някой сякаш изсмука живителните й сили и изтръгна със сила нещо дълбоко вкоренено във всяка фибра на тялото й чак до върха на пръстите. Прониза я неописуема болка. Напиращата в гърдите й стихия нахлу в гърлото й. Устата й се изпълни с кръв и вкус на сол и ръждива мед. Само след миг лъскавата тъмна течност се просмука в расото й. Исусе, нима в тялото на една старица има толкова много кръв, помисли си тя.

Юлв Халдуршон я взе на ръце и я понесе към манастира. На вратата се появиха монахините. Следваха ги миряни със запалени свещи. Кристин не беше в пълно съзнание, но усети как Юлв я пренесе през вратата, поддържайки я, и варосаното помещение със сводест таван се изпълни с трепкащата светлина на жълти пламъци от свещи и от алени факли, а стъпките на множеството отекнаха като на вълните. Ала умиращата възприе светлината като немощния отблясък на отиващия си от нея живот, а тропотът на стъпките върху плочите й заприлича на шума от реките на смъртта, които се издигат да я погълнат.

После светлината от свещите се разпръсна в по-голямо помещение. Кристин отново се озова под откритото мрачно небе на двора. Светлината трепкаше по сива каменна стена с огромни пиластри и високи прозорци — църквата. Някой я носеше на ръце. Пак Юлв. Сега обаче той се сливаше с всички, които я носеха. Обгърна с ръце тила му и притисна буза о обраслия му с брада врат. Почувства се като дете, сякаш отново се сгуши в баща си, но същевременно имаше усещането, че самата тя прегръща дете. Зад тъмната глава на Юлв блестеше червена светлина — отблясъци от огъня, който подхранва любовта.

Малко по-късно Кристин отвори очи. Вече осъзнаваше ясно какво се случва наоколо. Лежеше с повдигната глава в дормитория. Над нея се надвеси монахиня с ленена кърпа на устата. Кристин долови мирис на оцет. По очите и по малката червена брадавица на челото позна сестра Агнес. Беше се развиделило. През малкия прозорец нахлуваше ясна сивкава светлина.

Нищо не я болеше. Беше плувнала в пот и изпитваше непреодолима умора и слабост. При всяко вдишване я прорязваше болка в гърдите. Жадно изгълта отварата, поднесена й от сестра Агнес. Зъзнеше от студ…

Кристин отпусна глава върху възглавниците и си припомни случилото се. Събитията вече не бяха обвити в странната нереалност от снощи. Явно не съм била на себе си, призна си наум тя. Но беше доволна, задето извърши добро дело: спаси живота на малкото момче и попречи на клетниците да си навлекат такъв тежък грях на душата. От нея се очакваше да ликува от радост, защото й се удаде възможността да извърши добрина непосредствено преди смъртта си, ала Кристин нямаше сили да се зарадва толкова бурно. По-скоро изпитваше удовлетворението, което изпитваше и в „Йорун“, когато вечер се отпускаше в леглото си, изморена от свършената през деня работа. Трябва да благодари на Юлв.

Сигурно несъзнателно спомена името му, защото той се приближи до леглото й. Тя му подаде ръка, а той я пое и я стисна силно в своята. Умиращата се размърда неспокойно, ръцете й зашариха по гънките на дрехата над гърдите й.

— Какво има, Кристин? — попита Юлв.

— Кръстът — прошепна тя и извади позлатения кръст на баща си.

Вчера обеща да направи дарение за клетата душа на Стайнюлв. Тогава съвсем забрави, че вече не притежава нищо. Този кръст — подарък от Лавранс — и венчалният пръстен, който още носеше на ръката си, бяха единствената й собственост. Кристин свали пръстена и го огледа. Той натежа в ръката й. Беше от чисто злато, инкрустиран с големи червени камъни. Ерлен, помисли си тя, и реши да дари пръстена. Не знаеше защо, просто така го почувства. Затвори очи с измъчено изражение и го подаде на Юлв.

— На кого го наричаш? — попита тихо той и понеже не получи отговор, предположи: — На Скюле ли да го дам?

Кристин тръсна глава, без да отваря очи.

— На Стайнюн. Обещах… да осигуря заупокойни служби за душата й…

Кристин отвори очи и погледна пръстена в тъмната шепа на ковача. От очите й рукна порой от сълзи. Едва сега проумя какво означава този пръстен за нея. Той я обрече на живот, който предизвикваше силното й негодувание, бунт и отпор, ала въпреки това тя обичаше живота си и се радваше и на лошото, и на хубавото. Винаги й се струваше непоносима мисълта да върне живота си на Господ. Беше готова ежедневно да се жертва за този живот и да понася несгодите му, без да съжалява.