Сигрид Унсет - Кръстът

През малката стая между капитулната зала и църковния хор излязоха в мразовитата зимна нощ. Достопочтената Рагнхил се разтрепери от студ и зъбите й затракаха. Дори и след като болестта й отшумя, абатисата се потеше обилно, а раните от спуканите отоци още не бяха зараснали и всяка крачка вероятно й причиняваше силна болка. Тя обаче изръмжа ядосано и поклати отрицателно глава, когато сестрите започнаха да я увещават да се върне. Абатисата само стисна още по-здраво ръката на Кристин и тръгна из градината, разтърсвана от ледени тръпки. Очите на жените привикнаха с мрака и те забелязаха под краката си леките отблясъци на окапалите листа. От облачното небе над голите корони на дърветата също падаше слаба светлина. Стичаха се студени капки, а при повеите на вятъра се разнасяше леко шумолене. От фиорда се изтръгна тежък грохот, сякаш въздишка, и се разнесе към брега отвъд възвишението.

В подножието на градината имаше малка порта. Сестрите изтръпнаха при пронизителното скърцане на ръждясалото мандало, което Кристин с мъка успя да повдигне. Монахините продължиха да вървят през горичката към енорийската църква. Вече зърнаха очертанията на намазаната с катран ограда — по-черна от мрака — а бледата светлина от облаците над хребета от другия бряг на езерото им откри покрива, малката кула на билото с животинските глави и кръста на върха.

На гробището определено имаше хора. Монахините усещаха присъствието им, без да ги чуват. Появи се слаба светлина като от фенер, забит в земята. Потопиха се в мрака.

Монахините се скупчиха една до друга и едва доловимо раздвижиха устни в молитва, направиха няколко крачки, спряха, ослушаха се и отново тръгнаха. Почти стигнаха до портата към гробището. От тъмнината се разнесе тънък детски глас:

— Ау, ау, засипахте ми хляба с пръст!

Кристин веднага пусна ръката на абатисата, втурна се напред и мина през портата. Избута няколко тъмни мъжки гърбове, препъна се в купчината пръст и застана до ръба на изкопания гроб. Коленичи, наведе се напред и издърпа малкото момче, а то продължаваше да хленчи, задето върху хубавия хляб, който му бяха дали, за да не мърда от гроба, паднала пръст.

Мъжете онемяха от уплаха и понечиха да побягнат. Някои пристъпваха от крак на крак. Кристин видя стъпалата им на светлината от фенера на земята. Стори й се, че един от тях е готов да й се нахвърли, но забелязали сиво-белите раса на монахините, мъжете замръзнаха по местата си в пълно безсилие.

Кристин взе детето на ръце и понеже малкият не спираше да плаче, тя го остави на земята, избърса хляба и му го подаде:

— Ето, яж. Вече няма пръст. Вървете си по домовете — обърна се тя към злосторниците. — Прибирайте се и благодарете на Господ, задето ви изпрати избавление, преди да извършите престъпление, което не може да се изкупи лесно.

Кристин им говореше като стопанка на слугите си — меко, но с увереността, че няма да й се противопоставят. Неколцина от мъжете машинално се отправиха към портата, но един изкрещя:

— Я почакайте малко! Нима не разбирате, че се касае за живота ни? Можем да изгубим всичко, което имаме, след като тези гнусни монахини си напъхаха носовете в нашите дела! Не бива да ги пускаме, защото ще разнесат какво сме правили.

Другарите му не помръднаха от местата си, а сестра Агата нададе пронизителен писък и се развика през сълзи:

— О, сладки ми Исусе, годенико мой! Благодаря ти, задето удостояваш нас, твоите рабини, с честта да загинем с името Ти на уста!

Достопочтената Рагнхил я избута грубо зад гърба си, пристъпи напред и вдигна фенера от земята. Никой не посмя да й попречи. Когато се изправи, златният кръст на гърдите й проблесна. Подпирайки се на тоягата, абатисата освети с фенера мъжете един по един, като кимаше на всеки поотделно. После даде на Кристин знак да говори вместо нея.

— Скъпи братя, вървете си спокойно. Можете да разчитате, че достопочтената майка и тези благочестиви сестри ще се смилят над вас, колкото им позволява съвестта им пред Бога и дълга да пазят ревниво честта на Неговата църква. Моля ви да ни направите път, за да помогнем на това дете и да се върнем към работата си.

Злодеите я гледаха нерешително. Един мъж изкрещя в безпределно отчаяние:

— Не е ли по-добре да пожертваме един, отколкото да загинем всички? Това момче няма ни баща, ни майка…

— Христос му е баща. По-добре да загинем всички, отколкото да нараним едно от децата Му…

Мъжът, който се бе обадил пръв, отново се одързости: