Сигрид Унсет - Кръстът

— Я внимавай какви ги плещиш или ще ти натикам глупавите думи обратно в устата с ей този нож — той го размаха във въздуха. — Прибирайте се в манастира, лягайте, молете се на свещеника ви да ви утеши и си дръжте езика зад зъбите, защото в противен случай — кълна се в Сатаната — ще ви стане ясно колко жестока грешка сте допуснали в желанието си да се месите в делата ни…

— Той ще те чуе и без да викаш с всичка сила, Арнтур. Сигурно е някъде наблизо — спокойно отбеляза Кристин.

Някои от мъжете се изплашиха и се присламчиха до абатисата, която държеше фенера.

— Щеше да бъде пагубно и за нас, и за вас, ако си бяхме останали вкъщи, докато вие си просехте място в огнената пещ на ада.

Но мъжът на име Арнтур продължи да ругае ожесточено и да беснее от гняв. Кристин знаеше, че той ненавижда монахините, защото баща му се принудил да ипотекира имота си на обителта, след като го осъдили на сурова глоба за убийство и кръвосмешение с братовчедката на съпругата си. Сега Арнтур продължаваше да сипе най-долни лъжи за сестрите, обвиняваше ги в черни грехове и изказваше несправедливи подозрения, каквито само нечестивият би могъл да всели в мислите му.

Клетите монахини наведоха ужасени глави пред безогледните му хули, а от очите им рукнаха сълзи, но не помръднаха от местата си, наобиколили старата абатиса, а тя държеше фенера насочен срещу мъжа и наблюдаваше спокойно яростния му пристъп.

Но душата на Кристин накипя от гняв и тя избухна:

— Замълчи! Ума си ли изгуби или Господ те е поразил със слепота? Как смеем ние с вас да се жалваме заради Божието наказание, след като сме видели как Неговите невести се изправят срещу меча, изваден заради грехопадението на света! Христовите невести бдяха и се молеха, докато ние вършехме грехове и забравяхме Създателя ни всеки ден. Те се затваряха в молитвената си крепост, а ние скитахме по света, подгонени от алчността си да притежаваме всякакви богатства, подвластни на желанията и на гнева си. Но сестрите излязоха сред нас, когато ангелът на смъртта слезе при нас. Монахините прибираха болните, беззащитните и гладните. Чумата отне живота на дванайсет сестри, знаете отлично. Нито една не се поколеба да изпълни дълга си, нито една не се отказа да се моли за спасението на всички ни със сестринска любов, докато езикът изсъхна в устата й, а от жилите й изтече и последната капка кръв.

— Много хубаво говориш за себе си и за себеподобните си…

— Аз съм като теб — изкрещя тя извън кожата си от гняв. — Не съм от тези светици, една от вас съм.

— Много смирена стана — подигравателно отбеляза Арнтур. — Май се изплаши. Още малко и ще се изкараш същата като майката на това момче.

— Нека Господ отсъди. Той умря и заради нея, и заради мен. Вижда какви сме. Къде е Стайнюн?

— Отиди в бараката й и ще я намериш — отвърна Арнтур.

— Някой трябва да съобщи на клетата жена, че детето й е при нас — обърна се Кристин към монахините. — Утре ще я посетим.

Арнтур се ухили зловещо, но един от останалите мъже не се сдържа:

— Не, не… Стайнюн е мъртва. Преди четиринайсет дни Бярне я напусна и залости вратата. Тогава тя агонизираше…

— Нима…

Кристин се вторачи ужасена в мъжете.

— Никой ли не повика свещеник при умиращата? Трупът… още ли… е там? Нима никой не се е смилил над клетницата и не я е погребал в осветена земя? А вие искахте да убиете детето й…

Ужасът на Кристин се предаде на мъжете и те, обезумели от страх и срам, започнаха да се надвикват. Извиси се нечий глас:

— Ами отиди ти да я погребеш, сестро!

— Добре, кой от вас ще ме придружи?

Всички млъкнаха.

— Отиди сама — извика Арнтур.

— Утре, веднага след изгрев-слънце, ще я вземем, Арнтур. Лично ще платя за погребение и за заупокойна литургия.

— Отиди сега, още тази нощ! Само така ще ти повярвам, че душите ви преливат от святост и добродетел.

Арнтур тикна лицето си точно пред нейното. Кристин вдигна юмрук и проплака от гняв и страх.

Рагнхил се приближи и застана до Кристин. Мъчеше се да отрони няколко думи. Монахините обещаха на Арнтур да се погрижат за тялото на следващия ден, но сякаш самият дявол се бе вселил в главата на този мъж. Продължи да настоява:

— Отиди, щом искаш да повярваме в Божието милосърдие.

Кристин вирна брадичка, пребледняла и вцепенена от напрежение:

— Ще отида.

Подаде детето на сестра Турюн, изблъска мъжете и хукна към портата, като се препъваше в купчини пръст и неравности, а монахините се втурнаха след нея с жални викове. Сестра Агата я заклеваше да почака, искала да я придружи. Абатисата размаха свити пестници, за да накара Кристин да спре, но тя направо не беше на себе си…