Сигрид Унсет - Кръстът

В мрака до портата на гробището настана суматоха. Разнесе се гласът на отец Айлив, който питаше защо са се събрали толкова хора. Свещеникът се показа на светлото, а в ръката му проблесна брадва. Монахините се скупчиха около него, мъжете побързаха да се скрият в тъмното, но на портата ги пресрещна мъж с меч в ръка. Вдигна се врява, задрънчаха оръжия. Отец Айлив предупреди:

— Горко му на онзи, който се осмели да оскверни гробищния покой!

Разнесоха се викове: мъжът с меча бил най-силният ковач в града. След малко до Кристин се доближи висок широкоплещест мъж с прошарени коси: Юлв Халдуршон.

Свещеникът му върна брадвата и взе Туре от сестра Турюн.

— Минава полунощ, но предпочитам всички да дойдете в мен в църквата. Искам да изгладим спора ви още тази нощ.

И монахините, и мъжете незабавно му се подчиниха. Поеха по пътя, ала една от женските фигури, облечени в сиви одежди, се отдели от останалите и тръгна по горската пътека. Свещеникът я повика. Гласът на Кристин отговори от мрака — тя вече беше успяла да се отдалечи:

— Не мога да дойда, отче, преди да съм изпълнила обещанието си.

Свещеникът и още неколцина хукнаха след нея и я настигнаха. Тя се облегна на оградата. Отец Айлив вдигна фенера и освети лицето й, пребледняло като платно.

Вгледа се в очите й: не, не беше изгубила разсъдъка си, както си помисли той.

— Прибери се с нас, Кристин. Утре ще те придружим. Лично ще дойда с теб…

— Дадох дума. Не мога да се прибера, отче. Първо трябва да спазя обещанието си.

Свещеникът помълча, после отвърна тихо:

— Вероятно си права. Отивай, сестро, и Бог да те пази.

Мракът погълна сивия силует на Кристин.

Юлв Халдуршон се изравни с нея.

— Върни се. Не съм те молила да идваш с мен — рязко му рече тя на пресекулки.

— Кристин, господарке. Нима още не си разбрала, че правя някои неща, без да ме молиш или да ми нареждаш — засмя се тихо той. — А доколкото виждам, не си осъзнала и друго: невинаги имаш сили да изпълниш онова, с което си се нагърбила. Сега ще ти помогна да понесеш бремето си.

Боровата гора шумолеше над главите им, а повеите на вятъра донасяха прибоя на вълните и го отнасяха. Вървяха в непрогледен мрак. След малко Юлв подхвана:

— И преди се е случвало да те следвам през нощта, Кристин. Затова си позволих да го направя и този път…

Тя дишаше тежко и запъхтяно. Спъна се и Юлв я хвана. После я поведе за ръка. Забеляза, че тя плаче, и я попита какво й е.

— Мъчно ми е, защото се сетих колко всеотдаен и верен си бил винаги към нас, Юлв. Направо нямам думи… Зная, правеше всичко това от любов към Ерлен, но ми се струва, че прояви незаслужено снизхождение към мен, след като разбра каква жена съм.

— Кристин, обичах те, както обичах Ерлен.

Юлв млъкна, силно развълнуван.

— Затова дойдох тук със свито сърце — продължи той. — Нося ти скръбни вести, които не зная как да ти поднеса. Дано Бог ти даде сили да ги понесеш, Кристин.

— Да не е станало нещо със Скюле? — попита тихо тя. — Мъртъв ли е?

— Не, видях го вчера, здрав е. Сега в града няма много смъртни случаи, но сутринта ми донесоха вести от остров Таутра.

Юлв чу тежката й въздишка.

— Починали са преди десет дни. В целия манастир оцелели само четирима монаси, а островът е обезлюден.

Тук гората свършваше. Над равната шир пред очите им се разнасяше бученето на морето и свистенето на вятъра. Някъде в мрака проблесна нещо бяло — в малкия залив се разби вълна и пяната се разля по светлия пясъчен насип.

— Стайнюн живее тук — посочи Кристин.

Юлв усети, че цялата се тресе. Стисна ръката й:

— Сама реши да се заемеш с това. Не го забравяй и не губи самообладание.

Кристин му отговори с неестествено тънък, писклив глас, който вятърът отнесе надалеч:

— Сега сънят на Бьоргюлф ще се сбъдне: осланям се на Божията милост и на милосърдието на Неговата Майка.

Юлв се помъчи да види лицето й, но мракът му попречи. Тръгнаха по брега, оголен от отлива. На места ивицата се стесняваше и водата заливаше сушата до краката им. Стъпваха по купчини водорасли и големи камъни. След известно време зърнаха очертанията на схлупена къща до пясъчния насип.

— Изчакай ме тук — заръча й Юлв.

Приближи се и удари с рамо вратата. Счупи върбовите панти и отново я блъсна. Вратата падна в стаята и Юлв потъна в черната бърлога.

Тази нощ не духаше силен вятър, ала в непрогледната тъмнина Кристин виждаше само изчезващите почти мигновено разпенени гребени в морето, разбиващите се в брега вълни и черната къщурка до насипа. Струваше й се, че се намира в бърлогата на нощта, в преддверието на смъртта. Грохотът на прибоя и шумоленето на водата, която се отдръпваше между камъните, се сливаше с бучащата в главата й кръв. Сякаш тялото й всеки миг щеше да се разпадна като ведро на парчета. Нещо в гърдите й напираше да ги пръсне. Усещаше главата си куха, празна и пробита, а повеите на вятъра я обгръщаха и я пронизваха цяла. С учудващо равнодушие Кристин установи, че се е заразила от чумата, но очакваше ярки светлини да разпръснат мрака и да заглушат рева на морето, а тя да загине в плен на ужаса. Вдигна си качулката, която вятърът бе свалил, загърна се грижливо в черното си монашеско наметало и сключи ръце, но устните й не изрекоха молитвени слова. Душата й се мъчеше да напусне тялото й, превърнало се в съборетина, и при всяко вдишване усещаше режеща болка.