Сигрид Унсет - Кръстът

След това се разболя Рагнхил. Кристин често се питаше защо именно тази жена бе избрана за височайшата длъжност на абатиса: Рагнхил беше мълчалива, малко намусена старица, неука, наглед без забележителни духовни заложби. Но когато смъртта я беляза, Рагнхил показа, че е достойна да се нарича Христова невеста. При нея болестта протече с появата на отоци, но тя не позволи на духовните си чада дори веднъж да оголят старото й тяло. Накрая отокът под мишницата й достигна големината на ябълка. Подутини се появиха и под брадичката й. Уголемиха се и придобиха кървавочервен, а после и възчерен цвят. Причиняваха на абатисата адски болки и тя изгаряше от треска, но когато идваше в съзнание, Рагнхил служеше за пример с мъченическото си търпение, молеше Бог да прости греховете на чадата Си, отправяше горещи молитви за доброто на манастира и на дъщерите си, за здравето на всички болни и опечалени и за спасението на душите на умрелите. Дори отец Айлив се разплака след елеосвещението й. Иначе свещеникът проявяваше удивителна твърдост и неизчерпаемо усърдие въпреки нестихващите злочестини. Абатисата няколко пъти остави душата си в Божиите ръце и Го помоли да защити монахините. Изведнъж отоците по тялото й започнаха да се пукат, но това се оказа белег на подобрение. Както и по-късно хората имаха възможността да се убедят, онези, които получаваха подутини от болестта, често оздравяваха, но храчещите кръв ги очакваше сигурна гибел.

Достойното за подражание поведение на абатисата и фактът, че са свидетели как болен от чума оцелява, вдъхнаха нови сили и увереност на монахините. Сега те се принудиха да доят кравите и да чистят обора, да си приготвят храна и да носят хвойна и свежи клони, с които да прикадят помещенията. Сестрите вършеха всичко необходимо. Гледаха болните и им даваха лекарства. Свършиха запасите от териак и блатен аир. Монахините започнаха да раздават на хората джинджифил, чер пипер, шафран и оцет срещу заразата. Даваха им мляко и храна. Хлябът свърши и сестрите опекоха нов през нощта. Свършиха и билките, та се наложи хората да дъвчат шишарки от хвойна и борови иглички, за да се предпазят от чумата. Една след друга сестрите лягаха болни и издъхваха, а из натежалия въздух непрекъснато се разнасяха ударите на клепалата в манастирската и енорийската църква. Необичайната мъгла продължаваше да се стеле над фиорда, сякаш между нея и смъртоносната болест съществуваше взаимовръзка. От време на време пелената се превръщаше в тънка ледена покривка, започваха да се сипят ледени игли и да вали ситен полузаледен дъжд, а скреж сковаваше земята; после времето отново омекваше и падаше предишната странна мъгла. Обикновено над потока — водеше началото си от фиорда и прорязваше подобно на малка река ниските ливади в околността, а после се вливаше в соленоводно езеро на север от Райнската обител — летяха хиляди морски птици. Тази година обаче изчезнаха. Хората веднага забелязаха това и го сметнаха за лоша поличба. На мястото на морските птици долетяха цели пълчища гарвани. Черните птици кацаха по камъните около потъналото в мъгла езеро и из въздуха се разнасяше грозният им грак, а над гори и горички летяха необикновено големи ята свраки и огласяха окаяната земя с отвратителните си крясъци.

Кристин се сещаше за близките си: за синовете си, пръснати по целия свят, за внуците, които никога нямаше да види. Пред очите % се мяркаше златистата косица по врата на малкия Ерлен. Но скъпите й образи се губеха и избледняваха. В нещастието всички хора си станаха еднакво близки и далечни. Кристин не подвиваше крак през деня. Уменията й на сръчна къщовница, навикнала да върши всякаква работа, й бяха от голяма полза. Докато доеше кравите, изневиделица при нея се появяваха непознати, безпризорни деца. Тя дори не ги питаше откъде са и дали в домовете им е останал някой жив. Даваше им храна и ги водеше в капитулната зала или другаде, където гореше огън, а често ги слагаше да легнат в дормитория.

С изненада забелязваше, че в този критичен миг, когато повече от всякога бе необходимо хората да се отдадат на непрестанни молитви, самата тя рядко успяваше да постигне молитвено самовглъбение. Във всеки свободен миг Кристин коленичеше пред дарохранителницата в църквата, но от гърдите й се изтръгваха само безмълвни въздишки и безстрастно изречени молитви към Бог и святата Му Майка. Кристин не си даваше сметка, че навиците на монахиня, които придоби за последните две години, постепенно изчезват и тя все повече заприличва на някогашната стопанка. С всеки изминал ден броят на монахините се стопяваше неумолимо, традициите в обителта западаха, абатисата още линееше на легло, с частично парализиран език, а задълженията на здравите в обителта се множаха.