Сигрид Унсет - Кръстът

— Сине, по-добре кажи на майка си. Нека всички сме подготвени да понесем участта си, ако Господ иска да подложи и нашия народ на толкова жестоко…

Скюле само простена и продължи да мълчи. Отец Айлив продължи:

— Кристин, в Бьоргвин е избухнала епидемия: страшната смъртоносна зараза, която вилнее из целия свят и за която се носят ужасяващи слухове…

— Черната чума? — прошепна Кристин.

— Няма смисъл да ви описвам положението в Бьоргвин, каквото го видях, преди да потеглим оттам — увери ги Скюле. — Човек трябва да го съзре с очите си. Отначало Бярне взе крути мерки, за да потуши огнището на болестта, която избухна в стопанствата около манастира „Свети Йоан Кръстител“. Накара хората си да отцепят целия квартал Нурнес въпреки заплахите на монасите от манастира „Свети Архангел Михаил“, че ще го анатемосат. Пристигна английски кораб с болни моряци. Бярне им забрани да свалят товара си на сушата и да напускат борда на кораба. Целият екипаж измря и Бярне заповяда да ги хвърлят в морето. Но за беда вече бяха разтоварили част от стоките на борда, а през нощта хората от града тайно отмъкнали някои храни. Освен това монасите настояваха да пратят изповедник на умиращите. После заразата плъпна из целия град, смъртните случаи зачестиха и разбрахме, че е безсмислено да правим каквото и да е… Сега в града останаха само носачи на трупове. Всички избягаха, а епидемията се разпространява…

— Исусе Христе!

— Майко, помниш ли годината, когато в Сил имаше нашествие на лемингите? Навред по пътищата и по пътеките падаха мъртви животни, а труповете им гниеха в храстите и отравяха всички водоеми със смрад и зараза!

Той сключи ръце, а майката потръпна:

— Боже, смили се над нас! Слава на Бога и на Пресветата Дева, задето те изпратиха тук, сине.

Скюле скръцна със зъби в мрака:

— И ние така си помислихме, аз и хората ми, когато сутринта отплавахме и се насочихме към залива Воген. Но в пролива Мулдьосюн един от екипажа се разболя. След като почина, завързахме камъни на краката му и кръст на гърдите му, дадохме му дума да отслужим панихида за упокой на душата му и хвърлихме трупа му в морето. Бог да ни прощава. Но после се разболяха и други двама. Тях ги свалихме на сушата, за да получат последно причастие и да ги погребем по християнски. Човек няма как да избяга от съдбата си. Четвъртата жертва на чумата издъхна, докато пътувахме по реката, а петата — тази нощ…

— Необходимо ли е да се връщаш в града? — попита Кристин. — Остани тук.

Скюле поклати глава и се засмя безрадостно:

— О, няма никакво значение къде се намира човек. Безсмислено е да се страхуваме. Изплашеният е наполовина мъртъв. Де да бях на твоите години, майко!

— Човек остава пощаден от множество страдания, ако умре млад — тихо отбеляза Кристин.

— Майко, по-добре замълчи! Спомни си как си обичала живота на двайсет и три години. Нима тогава щеше с радост да се разделиш с бъдещето си?

След четиринайсет дни Кристин за пръв път видя болен от чума. До Райнската обител — неизвестно как, защото хората не излизаха от домовете си и не пускаха вътре непознати, а който срещнеше чужденец, се скриваше в гората или в храстите — стигнаха слухове, че смъртоносната зараза, която вилнее из Нидарус, плъзва из околността.

Една сутрин в манастира дойдоха двама рибари. Носеха болен мъж в платно. На зазоряване слезли до лодката си, но забелязали още една лодка до брега. Вътре лежал този човек в безсъзнание. Успял да завърже лодката си, но не и да стане от нея. Мъжът бил роден в къща близо до манастира, ала роднините му отишли да живеят другаде.

Умиращият лежеше в мокрото платно насред поляната в двора, а рибарите, малко по-далеч, разговаряха с отец Айлив.

Сестрите — мирянки и слугините побягнаха в къщите, а монахините се скупчиха до вратата на съвещателната зала — група разтреперани, изплашени, отчаяни възрастни жени.

Напред пристъпи абатисата Рагнхил: дребна, слаба старица с широко, сплеснато лице и малък кръгъл червен нос, приличащ на копче. Големите й светлокафяви очи бяха зачервени по краищата и винаги сълзяха.

— In nomine patris et filii et spiritus sancti 20 20 In nomine patris et filii et spiritus sancti (лат.) — В името на Отца и Сина и Светия Дух. — Бел.прев. — отчетливо произнесе тя и преглътна. — Отнесете го в странноприемницата.

Сестра Агата, най-възрастната монахиня, си проби път с лакти и без подкана последва абатисата и носачите. През нощта Кристин влезе при болния с лекарство, което приготви в килера. Сестра Агата я попита ще остане ли да наглежда огъня. Кристин се смяташе за доста обръгнала — свикнала беше с раждането и смъртта, а и бе виждала далеч по-страшни гледки. Мъчеше се да извика пред погледа си най-ужасяващото си зрително преживяване. Чумавият седеше изправен, защото имаше опасност да се задуши от кървавите храчки, които бликваха от устата му при всеки пристъп на кашлица. Сестра Агата го беше завързала с ремък през съсухрените, пожълтели гърди, покрити с рижави косми. Главата му клюмаше, лицето му придоби сивосинкавия цвят на олово, а тялото му се тресеше неистово. Монахинята спокойно четеше молитви и при всеки пристъп ставаше и придържаше с една ръка главата на клетника, а с другата — чаша под устата му. Той ръмжеше и въртеше ужасяващо очи от болка, а предсмъртните му викове, изтръгващи се от гърлото му, откъдето се подаваше почернелият му език, заглъхваха в жаловити стенания. Монахинята изпразваше съдържанието на чашата в огнището, Кристин хвърляше още хвойна. Изгарящите мокри съчки разнасяха из стаята парлив жълтеникав дим и в огнището лумваха съскащи пламъци. Сестра Агата намести възглавниците и чаршафа под гърба и мишниците на болния, избърса челото и покафенелите му изпръхнали устни с разтвор от оцет и го зави грижливо с мръсното одеяло. Всеки миг ще дойде краят на мъките му, прошепна тя на Кристин. Клетникът вече изстинал, а първо тялото му горяло като въглен. Отец Айлив се погрижил за душата му. Монахинята седна до умиращия, намести с език корена от блатен аир в бузата си и отново започна да се моли.