Сигрид Унсет - Кръстът

Кристин се усмихна печално:

— Като те слушам, Скюле, започвам да си мисля, че синовете ми ме смятат за уважавана и прекрасна жена, каквито обикновено стават старците, след като ги погребат.

— Не говори така, майко — настоя разпалено той, а после се засмя: — Отлично знаеш: откакто се помним, с братята ми те смятаме за най-забележителната и великодушна жена, макар че неведнъж си ни задушавала под майчиното си крило, а ние размахвахме нашите силно в желанието си да отлетим от гнездото. Но се оказа права: от всички ни Гауте притежава дарбата на пълководец — през смях отбеляза той.

— Не ми се подигравай, Скюле — помоли Кристин, а по лицето й изби нежна младежка руменина.

Мъжът прихна:

— Вярно е, майко. Гауте Ерленсьон от „Йорун“ се е превърнал във влиятелен мъж в северните долини. След като открадна булката си, му се разнесе голяма слава — Скюле се смееше с цяло гърло, но смехът не красеше оскверненото му лице. — Хората съчиниха песен за него. В нея се пее, че Гауте отвлякъл момата с меч и нож и се сражавал с роднините й три дни на върха на могилата. В песента заслугата на рицар Сигюр, който устроил пищно тържество в „Сюнбю“ за сватбата и умилостивил роднините със злато и сребро, е приписана на Гауте, но макар и лъжа, никак не вреди на името му: Гауте владее цялата област, а Юфрид владее Гауте…

Кристин поклати глава с лека, тъжна усмивка, ала докато гледаше сина си, лицето й се подмлади. Скюле й приличаше на Ерлен. Младият воин със съсипаното лице явно бе наследил най-голямата част от жизнелюбието на бащата. Майката се чувстваше спокойна, защото Скюле рано взе съдбата си в собствените си ръце с хладнокръвна решителност. Кристин непрекъснато посрещаше със силен страх неблагоразумните прояви на синовете си и често се отнасяше към тях сурово, защото я глождеха опасения за здравето и живота им, но припомняйки си думите на отец Айлив от последния им разговор, майката изведнъж си даде сметка, че щеше да гледа с недоволство на децата си, ако бяха нерешителни и малодушни.

Кристин разпита Скюле за внука си, малкия Ерлен, но синът й не успял да му посвети много внимание: Ерлен бил здрав, хубав и винаги си постигал каквото си науми.

Зловещата кървавочервена светлина в мъглата избледня и над градината падна мрак. Църковните камбани забиха. Кристин и синът й се изправиха. Скюле я хвана за ръката:

— Майко, помниш ли как веднъж те ударих? В гнева си хвърлих една бухалка и тя те улучи по веждата. Сети ли се? Майко, докато сме само двамата, кажи ми дали си ми простила, без да таиш огорчение към мен?

Кристин въздъхна. Да, спомняше си случката. Поръча на близнаците да се качат до хижата на пасището и да свършат нещо, но когато излезе на двора, конят пасеше със самара на седлото, а синовете й тичаха и удряха топка с бухалките си. Тя ги смъмри строго, Скюле побесня и захвърли бухалката си. Но най-ясно в съзнанието й се бе запечатало друго: след като пострада, тя ходеше из къщи с подут клепач и почти затворено от отока око. Братята на виновника я гледаха съчувствено, а него — укоризнено и го отбягваха, все едно е прокажен. Нокве го наби безпощадно. Зад суровата подигравателна физиономия на Скюле кипеше инат и срам. Една вечер, когато майката се готвеше да си ляга, той се приближи тихо и безмълвно й целуна ръка. Тя погали рамото му, а той увисна на шията й и притисна лице о нейното. Бузата му — хладна, мека, още закръглена — носеше нежността на детската кожа. Този буен, избухлив хлапак беше още дете…

— Отдавна не ти се сърдя, Скюле. Сам Бог ми е свидетел, че не тая никакво огорчение и съм забравила за обидата. Простих ти от цялото си сърце, бъди сигурен, сине!

Кристин сложи ръка върху рамото му. Той хвана китката й и я стисна до болка. После се хвърли на врата й, изпълнен с искрена нежност, страх и стеснителност, както онзи път.

— Сине, какво ти става? — прошепна изплашена Кристин.

Скюле само поклати глава в мрака и я пусна. Тръгнаха към църквата.

По време на вечерната литургия Кристин се сети, че сутринта е забравила връхната дреха на сляпата Оса върху пейката пред дома на свещеника. След края на службата отиде да я вземе.

Под сводестата врата стояха отец Айлив с фенер в ръка и Скюле.

— Издъхна, когато поехме към пристана — долетя гласът на сина й, изпълнен с луда тревога и отчаяние.

— Кой?

Двамата мъже подскочиха от уплаха, когато я забелязаха.

— Един от екипажа ми — тихо отговори Скюле.

Кристин местеше неспокойно очи от единия към другия. На светлината от фенера зърна изопнатите им напрегнати лица и неволно нададе лек вик на уплаха. Свещеникът прехапа долната си устна. Брадичката му трепереше.