Сигрид Унсет - Кръстът

Редовни посетители на манастира бяха бедняците, осланящи се на подаяния. Даваха им бира и храна по поръчение на богати покойници, дарили пари, за да им отслужват помен. Бедняците идваха в „Райн“ почти всеки ден, сядаха до стената на готварницата, ядяха и спираха монахините, за да им се оплачат от теглилата си. Из двора непрестанно сновяха болни, недъгави и прокажени. В околността имаше много страдащи от тази мъчителна болест, но по думите на абатисата хората в морските райони били предразположени към нея. Арендатори идваха да молят за облекчения и отсрочки на дълговете си и обясняваха многословно какви беди и трудности ги сполетели. Колкото по-окаяни и нещастни бяха тези хора, толкова по-открито и безсрамно описваха те положението си пред сестрите, предпочитаха да обвиняват другите за несретите си и лицемерно използваха богоугодни изрази. Затова не беше никак чудно, че в стаята за отдих и в тъкачницата монахините обикновено споделяха съчувствието си към съдбите на тези клетници. Когато монахините в съвета обсъждали сделки и подобни въпроси, разговорът често се отклонявал към участта на замесените хора, разкри сестра Тюрид на Кристин. От думите на сестрите Кристин забеляза, че дори и да познават положението само от думите на бедняците или на слугите — миряни, са склонни да повярват на казаното, независимо дали хората хвалят своите добродетели, или заклеймяват недостатъците на съседа си. В такива моменти Кристин с гняв си спомняше какви несправедливи обвинения отправяха срещу монахините неблагочестиви миряни, а дори и просещ монах в лицето на брат Арнгрим. Набеждаваха женските манастири, че са гнезда на зли езици и упрекваха сестрите, че алчно поглъщат слухове и развратни сквернословия. Същите хора, които идваха в обителта и надуваха главата на абатисата Рагнхил или на някоя сестра, проявила търпението да ги изслуша, порицаваха монахините, задето обсъждали помежду си всеки застигнал ги зов от света, който сами бяха избрали да напуснат. И тези клевети, и лъжите, че монахините тънат в разкош и чревоугодие, разпространяваха хора, които редовно получаваха закуската си от ръката на някоя сестра, а в това време Божиите слугини постеха, будуваха, молеха се и работеха, преди да се съберат на първото си тържествено хранене в трапезарията.

Кристин служеше на монахините с любов и страхопочитание във времето, предхождащо постижението й. Никога няма да стана добра монахиня, мислеше си тя. Беше разпиляла твърде много способността си за съсредоточаване и благочестие, но реши да стане смирена и предана Божия рабиня и да се уповава на милостта Му. Това се случваше през 1349 лето Господне. Прекара две години в Райнския манастир и преди Коледа се готвеше да приеме монашеския сан. Донесоха й радостната вест, че на церемонията ще присъстват и двамата и синове заедно със свитата на абат Юханес. Когато научил за намеренията на майка си, брат Бьоргюлф възкликнал:

— Сънят ми ще се осъществи! Тази година два пъти сънувах, че ще видим майка ни преди Коледа. Е, няма как да се случи съвсем същото, защото насън аз наистина я видях.

И брат Никулаус посрещнал новината с радост. До Кристин обаче стигнаха и други, смущаващи вести за първородния й син. Никулаус си позволил да се нахвърли върху неколцина селяни до областта Стайншер. Те враждували с манастира заради правото да ловят риба и когато една нощ монасите ги хванали как разрушават манастирския рибарник за сьомга, брат Никулаус пребил един мъж, хвърлил друг в реката и си навлякъл тежък грях, защото омърсил устата си с тежки клетви.

Няколко дни по-късно Кристин заедно с няколко монахини и сестри — мирянки отиде в гората да лющят дървесни лишеи, от които добиваха зелено багрило. Тези лишеи се срещат рядко, растат най-вече по повалени от бурята дървета и по изсъхнали клони. Жените се пръснаха из гората и се изгубиха от поглед в мъглата.

От цяла седмица продължаваше това странно време: нямаше никакъв вятър, а над морето се стелеше необикновено гъста, оловносиня мъгла, която се вдигаше леко само в планините, колкото да увеличи малко видимостта в района. От време на време мъглата се сгъстяваше и преминаваше в ситен дъжд, друг път се проясняваше и слънцето блясваше като малко бяло петно сред потъналите в мъгла скали. Във въздуха тегнеше неизменна тежка задушлива горещина, нетипична за районите до фиорда, и то по това време на годината — оставаха два дни до Рождеството на Пресветата Богородица. Всички се питаха как да разтълкуват тези природни поличби.