Сигрид Унсет - Кръстът

Кристин се опита да преодолее обзелия я вцепеняващ страх. Нали не за пръв път виждаше човек да умира от мъчителна смърт. Напразно: пред очите й бушуваше чумата — Божия гняв се стоварваше върху главите на хората заради наслоеното в душите им коравосърдечие, което единствен Всевишният бе способен да усети. Зави й се свят, все едно се люлееше върху море, където всичките й горчиви и ожесточени мисли се издигнаха като вълна над хилядите останали и се изляха в безсилно отчаяние и вопъл: „Господи, помогни ни, загиваме…“

През нощта в стаята дойде отец Айлив. Смъмри строго сестра Агата, задето не спазила предписанието му да си завърже пред устата и носа ленена кърпа, натопена в оцет. Монахинята измърмори ядосано, че кърпата няма да ги предпази от заразата, но двете с Кристин все пак изпълниха заръката му.

Спокойствието и решимостта на свещеника вдъхнаха кураж на Кристин или по-скоро събудиха чувство на неудобство у нея. Тя се престраши да напусне облака от хвойнов дим и се втурна да помага на сестра Агата. От болния се носеше задушлива смрад на нечистотии, на кръв, на вкиснала пот и на гнилоч. Парите не можеха да я потиснат. Кристин си спомни думите на Скюле за нашествието на умиращите леминги. За пореден път у нея проговори неистовото желание да избяга, макар да знаеше, че от чумата няма спасение. След като превъзмогна страха си и докосна умиращия, най-лошото свърши. Кристин се погрижи да облекчи мъките му, докато болният издъхна с почерняло лице.

Монахините организираха процесия с реликви от обителта, с кръстове и запалени свещи. Обиколиха църквата и манастирското възвишение. След тях вървеше всичко живо от околността. Но само след няколко дни почина жена от близко имение и гибелната зараза плъзна из всички домове.

Смъртта, ужасът и безизходицата потопиха хората в пълно безвремие. Ако някой си направеше труда да преброи дните, щеше да установи, че са изминали едва няколко седмици от началото на епидемията, но хората вече забравиха как изглеждаше животът им, преди чумата да започне да сее смърт из цялата страна. Така морякът не вижда брега, докато плава под попътен вятър в открито море. Сякаш всички забравиха, че допреди няколко седмици животът и редящите се един след друг работни дни бяха безопасни, а не белязани от неизбежна смърт, и не можеха да си представят как някой ден, ако не измрат всички, животът им отново ще тръгне постарому. „Всички ще умрем“, повтаряха мъжете, които идваха в манастира с малките си деца, останали без майки. Някои изричаха мрачното предположение безчувствено и сурово, други — през сълзи и ридания. Хората го повтаряха, когато молеха свещеника да посети умиращ техен роднина; когато носеха труповете в енорийската църква в подножието на склона и на гробището до манастирския храм. Често се налагаше хората сами да копаят гробове за близките си. Отец Айлив изпрати оцелелите слуги от обителта да ожънат зърното от манастирските ниви. Докато обикаляше околността, свещеникът подканваше стопаните да приберат реколтата в хамбарите и с дружни усилия да се грижат за добитъка, та да не загинат от глад, когато епидемията отмине.

Монахините от Райнската обител посрещнаха изпитанието безпомощно, но хладнокръвно. Установиха се в съвещателната зала, непрекъснато палеха огън в голямата камина, спяха и се хранеха там. Отец Айлив съветваше хората да паля такива огньове в именията и във всички домове, където има огнище, но сестрите от манастира се бояха от огъня: бяха слушали неведнъж ужасяващите разкази на по-възрастните монахини за пожара, избухнал преди трийсет години. Сестрите не спазваха установените часове за хранене и работа, а задълженията им се увеличиха, защото в манастира идваха деца и молеха за помощ и залък хляб. Непрекъснато прииждаха хора с болни роднини на ръце: най-вече заможни господари, които имаха възможност да си платят за погребение и за заупокойна служба в манастира, но и несретни, самотни бедняци без пукната пара, чиято единствена надежда за спасение бяха добросърдечните монахини. Останалите хора, нито много богати, нито много бедни, умираха в домовете си. В някои имения не остана жив човек. Монахините продължаваха да съблюдават богослужебните часове.

Първа от сестрите се разболя Инга — връстница на Кристин, около петдесетгодишна. Монахинята изпитваше неистов страх от смъртта и представляваше ужасяваща гледка. Смразяващите тръпки на чумата я застигнаха в църквата по време на литургия. Тя се сви на четири крака върху пода, а зъбите й тракаха, докато молеше Бог и Пречистата Дева да пощадят живота й. Само след миг сестра Инга пламна от изгаряща треска, започна да стене от болка, а от порите на кожата й изби кръв. Кристин изтръпна: сигурно и тя ще изгуби ума и дума от страх, когато удари часът й. Не я плашеше неизбежността на смъртта, а мъчителната агония, в която неминуемо издъхваха жертвите на чумата.